А щом прибереше косата под шапката си, от разстояние Елиса съвсем приличаше на мъж. Така поне бе накарала Хънтър да престане да й натяква, че я влачи постоянно със себе си като лъскава примамка.
Елиса спря Леопард до една скорошна купчина камънаци, които се бяха струпали на дъното на една от долчинките. Камъните, калта и клоните се бяха свлекли от стръмния склон на клисурата при последният голям дъжд.
Този проблем често ги спохождаше през дъждовните месеци. Дъждът идваше като порой, караше планинските склонове да възврат, фучеше през долчинките и се разпиляваше из блатото, простряло се отвъд земите на ранчото. Често дъждовете причиняваха големи свлачища.
Елиса се надигна в стремената и потърси някаква следа от говеда сред храстите и боровете. Кучетата бяха отишли нагоре в тази тясна, влажна клисура и не се бяха върнали.
Не се тревожеше за кучетата. Бяха напълно способни да се грижат сами за себе си. Може би се бяха измъкнали от основната долина, за да претърсят някоя от хилядите безименни клисури, където говедата търсеха храна и се криеха.
Елиса се отпусна обратно в седлото, а мислите й се върнаха към обляната в лунна светлина градина. Макар прегръдката на Хънтър да не беше продължила дълго, тези кратки мигове бяха преобърнали с краката нагоре представите й за света.
Нито един мъж, който имаше наум само похотта си, не би я целувал отначало така нежно. А след това тъй страстно.
А после беше спрял.
Просто беше спрял.
На бузите й избиха червени петна. Част от червенината се дължеше на спомена за прегръдката му и за собственото й пламенно поведение. Друга част беше причинена от гняв, заради думите, които Хънтър бе изрекъл, докато закопчаваше корсажа й.
Но основната част от кръвта, зачервила бузите на Елиса идваше от страстта — чиста, дълбока и мощна.
Леопард изведнъж вдигна рязко глава. Наостри уши и на мига застина като статуя.
Част от ръба на клисурата се откъсна със странен, подобен на въздишка звук и се понесе надолу по склона.
Конят се извъртя на задните си крака и се хвърли в отчаян бяг по отсрещната страна на долината, по-далеч от лавината. Рязкото движение изхвърли Елиса от седлото. Без сама да усети тя изпищя. Писъкът й секна в мига, в който се удари в земята. После започна да се търкаля през глава.
Преди още да беше спряла търкалянето си, Елиса разбра, че е в безопасност от свлачището. Котешката бързина на жребеца вече бе успяла да я измъкне настрана от масата кал и камъни, които се носеха надолу по клисурата.
Смразяващият писък на Елиса завари Хънтър в следващата клисура, която се намираше на север. В миг той препусна в лудешки галоп, като на всяка крачка пришпорваше Бъгъл Бой. Щом влезе в долината пред очите му се разкри една преплетена маса от кал, камъни и клони. Отстрани стоеше петнистият жребец, а седлото му беше празно.
— Елиса!
Никой не отговори на вика му.
Страхът сграбчи Хънтър с такава сила, както никога досега. Без да се пази от опасността, която грозеше самия него, той насочи Бъгъл Бой покрай назъбения, коварен край на свлачището.
Не беше възможно Елиса да е затрупана отдолу.
Просто не беше възможно, повтаряше си той.
Макар да знаеше по-добре от всеки друг, че имаше голяма вероятност Елиса да бе останала под свлачището. Войната го бе научила колко безразлична е смъртта към човешките емоции.
— Палавке! Къде си?
Този път в отговор на вика му се дочу слаб стон. Той завъртя Бъгъл Бой с едно яростно движение и го насочи през сипеите към отсрещния склон на клисурата.
Елиса лежеше по гръб, заплетена в клоните на една ниска върба. Ръцете й бяха проснати над главата, а очите й — затворени.
Преди още Бъгъл Бой да беше спрял, Хънтър измъкна краката си от стремената, скочи от гърба на коня и коленичи до Елиса. Видя, че се мъчи да си поеме въздух. Отначало това го окуражи.
А после го изплаши.
— Палавке? — нежно я попита той. — Скъпа? Къде те боли?
Отначало Елиса си помисли, че спи и сънува.
Едва ли бе възможно да е будна и да чува подобна нежност и загриженост в гласа на Хънтър.
Отвори очи, готова да посрещне разочарованието. Загрижеността, изписана на лицето на Хънтър беше по-голяма дори от тази, която се долавяше в плътния му глас.
Елиса разтреперана хвана лицето му в дланите си и му се усмихна, въпреки че цялата беше пребледняла. Знанието, че не е безразлична на Хънтър бавно започна да прогонва с топлината си студа свил костите й.
— Добре… съм — накъсано промълви тя.
Едновременно с това тя погали лицето му. Направи го с цел да го успокои, но жеста й бързо премина в нещо друго.