Толкова приятен беше допира до гладко избръснатата му буза. Удоволствието й пролича в бавното движение на пръстите й, в изражението на лицето й, в синьо-зелените й очи, които се опитваха да срещнат погледа му.
Хънтър пое дъх почти така мъчително, както и самата Елиса.
— Чух те да пищиш — дрезгаво рече той.
— Аз… паднах. От удара… си изкарах… въздуха.
— Боли ли те някъде?
Тя поклати глава.
— Само… тук.
Хънтър проследи ръката на Елиса, която посочи мястото точно под гърдите й.
— Тук ли? — попита той.
Той прекара опакото на пръстите си по гръдната кост на Елиса.
Тя си пое рязко дъх, но това нямаше нищо общо с болката, а само със спомена за целувките на Хънтър по гърдите й.
— Хънтър — прошепна Елиса. — Аз…
Хънтър наведе глава и докосна треперещите й устни в целувка, с която искаше само да я успокои.
И целувката наистина щеше да остане такава, ако Елиса не беше простенала и потреперила още от първия допир на устните му. В миг характерът й се промени и тя стана повече сурова, отколкото нежна и повече търсеща, отколкото успокоителна.
За Елиса това беше без значение. Тя обви ръце около шията на Хънтър и се надигна в прегръдката му. Усещането за тялото му, притиснато до нейното, я накара да простене отново. Адреналинът от страха я подтикна към една друга реакция.
Огънят пламна в Елиса и се разгоря с такава сила, че тя пак изстена.
Хънтър също бе погълнат от пламъците, които го караха да забрави причините, поради които трябва да се владее.
Целуваше не това момиче, което трябваше.
И не когато трябваше.
Накратко, нищо не си беше на мястото.
Въпреки това Хънтър се остави да бъде притеглен върху Елиса. А после се намести така, че застана между краката й. Всяко бързо, грубо движение на бедрата му говореше за възбудата му, а езика му беше едно неприкрито повторение на намеренията му.
Хънтър плъзна ръката си между краката на Елиса, докато дланта му не притисна горещият център на тялото й. Дланта му се раздвижи. Елиса ахна и се изви на дъга от неочакваната ласка.
Топлината на тялото й дори през катовете дрехи изненада Хънтър, възхити го и го накара да потрепери от дива нужда. Той потърси път през дрехите й.
И докато го търсеше, не спираше да я гали.
— Хънтър? — неспокойно попита Елиса. — О, Хънтър, какво правиш с мен?
— Как се чувстваш?
— Като в рая.
Хънтър потрепери от прилива на желание, който го обля. Удоволствието му беше толкова силно, че само малко го делеше от болката.
Елиса бавно се изви към ръката на Хънтър, търсейки още удоволствие от допира на дланта му между краката й.
— Същински… рай… — повтори задъхано тя.
Хънтър отново впи устни в Елиса. Притисна се силно, гонен от отчаяното си желание. Накъсаните й стонове на удоволствие го подкарваха като камшик.
Разумът се върна в главата му под формата на три бързи изстрела от карабина.
Хънтър успя да се отблъсне от Елиса, но усилието го остави разтреперан и бесен от гняв заради поведението и на двама им.
Тя протегна ръце към него, без да отваря очи. Хънтър сграбчи ръцете й.
— Престани! — просъска той.
Отначало Елиса не го разбра.
— Какво? — замаяна попита тя.
— Престани да ме преследваш — рече й той с груб глас.
— Но…
— Освен ако не искаш едно бързо търкаляне — продължи той, като пренебрегна опита й да каже нещо.
— Какво?
— Това!
Той плъзна ръцете на Елиса надолу по собственото си тяло, докато те не докоснаха парчето твърда, гореща плът, което тя с такава лекота възбуждаше.
Елиса отвори очи.
— Ако искаш едно бързо търкаляне — добави Хънтър с убийствено презрение, — аз съм готов, нямам нищо против него и, Бог ми е свидетел, мога да го направя без проблем. Но това ще бъде всичко, което ще получиш, Палавке. Бърз секс.
Хънтър отблъсна ръцете на Елиса и отиде при Бъгъл Бой. Измъкна карабината си от кобура й. Миг по-късно проехтяха три бързи изстрела.
— Ставай.
— Какво?
— Ставай! Предупреждавам те, Палавке! Ако отново ме подтикнеш да те докосна, ще те взема така, както си легнала на земята и да вървят по дяволите всички, които може би сега яздят нагоре по долината.
Елиса стана на крака по-скоро бързо, отколкото грациозно. Цялата се тресеше от смесица от гняв, желание и последиците от изживения страх.
— Ти ме желаеше толкова, колкото и аз тебе! — отсече тя.
— Не съвсем. Аз спрях. Ти нямаше да можеш. Следващият път няма да спра, Палавке. Ще ти дам онова, за което ме молиш. Можеш да разчиташ на мен.
— Любовнико, не съм те молила за нищо!
— Как ли пък не! Гърчеше се и викаше като…
Звукът на кон, препускащ в галоп, сложи край на невнимателните думи на Хънтър.