Нищо особено, просто някой кон чешеше шията си в оградата на обора.
Мушна револвера в кобура само с едно движение, преди Елиса дори да е успяла да се обърне към него.
— Какво има? — попита тя.
— Опитвам се да привикна с пейзажа.
— Може би и с шумовете? — иронично добави тя.
Хънтър издаде звук, който можеше да означава всичко.
— Просто ме попитай, ако имаш някакви въпроси — продължи тя. — Трополенето, което се чу преди малко беше от блъскането на Леопард, един от конете, в хлабавите дъски на оградата. Явно е надушил теб и коня ти.
Щом приближиха, Леопард изцвили и се изправи на задните си крака, без да откъсва очи от непознатия жребец, вървящ точно зад оградата.
Ръката на Хънтър отново се плъзна към револвера му. Нищо от чутото за жребеца на Елиса не му вдъхваше особена увереност. Нямаше никакво намерение да остави добре обучения си, породист жребец да бъде изпохапан от един буен кон.
— Значи се казва Леопард? — подхвърли Хънтър, без да прикрива неодобрението в гласа си. — Това ли е петнистия дявол, за който говорят всички в поселището Кемп Халък?
— Онази купчина от накриво нарязани цепеници едва ли може да се нарече поселище — рязко отвърна Елиса. — Все пак предполагам, че жребецът ми може би е тема на празни брътвежи.
— Петнистите коне не са голяма рядкост.
— Леопард обаче е точно такъв. Войниците бяха доста впечатлени от опита на командира им да възседне Леопард.
— Тежка ли беше ездата? — попита Хънтър, макар да знаеше много добре какво се бе случило.
— Онзи надут глупак оживя, но това беше повече, отколкото заслужаваше. Казах на капитана, че Леопард не е от конете, включени в списъка за продажба на армията.
Хънтър безмълвно обърна поглед към жребеца.
— Господинът — натърти презрително Елиса — ми каза, че ще реквизира Леопард и ще ми плати с армейски бонове, а аз трябва да се махна от пътя му и да оставя мъжете да вършат мъжката работа.
Презрението и гнева в гласа на Елиса накараха Хънтър да заподозре, че капитанът не се е разминал само с неприятната езда на петнистия кон.
А после си помисли, че Елиса е същата като Белинда. Разглезена до крайност и без капчица отговорност към другите хора, дори към армията, която я защитаваше.
— Паютите и шошоните постоянно се оглеждат за скалпове — изрече Хънтър. — Армията има нужда от всички хора и коне, които може да събере, за да осигури защитата на заселниците, придвижващите се на запад покрай река Хумболт.
— Същото каза и капитана. Мисля, че хората ще бъдат много по-добре защитени, ако някой намали доставките от уиски и особено дажбите на офицерите.
Хънтър отново огледа силуета на жребеца, който се открояваше в нощния мрак. Ако се вярваше на войниците от Кемп Халък, Леопард не само бе хвърлил капитана от гърба си, но и се бе опитал да го смачка с копитата си.
Бъгъл Бой шумно изпусна въздух през ноздрите си и подръпна юздите си, надушил миризмата на зърно в голямата плевня отсреща.
Хънтър се напрегна. Очакваше Леопард да приеме Бъгъл Бой като предизвикателство и да се нахвърли срещу нестабилната преграда на оградата.
Жребецът, обаче, просто стоеше и дишаше шумно, попивайки непознатите миризми. След това изпръхтя и отново прикова вниманието си към Елиса.
— Чух, че е същински убиец — каза Хънтър.
— Капитанът ли? Съмнявам се. Онзи глупак едва ли може да различи от коя страна стреля пушката.
— Имах предвид коня.
— Леопард е кротък като агънце с мен.
Гласът на Елиса беше нежен и изпълнен с любов към огромния жребец.
Конят изпръхтя и промуши муцуната си през дупките на оградата, опитвайки се да докосне Елиса. Тя се наведе и духна в ноздрите на Леопард. Жребецът наостри уши и потърка муцуна в бузата и брадичката й.
Елиса се разсмя тихо.
Гласът й премина през Хънтър като светкавица в мрака. А след това в мислите му неудържимо нахлу представата как тя го гали и му шепне нежно, как дъхът й се смесва с неговия и накрая сладостта на допира им се разгаря в буен огън.
Хънтър изруга наум и застави вниманието си да се върне отново към големия петнист жребец.
Гривата и опашката на Леопард бяха черни, гъсти и много дълги, издавайки древната испанска жилка в кръвта му. Черната му глава беше изящно оформена и стоеше гордо изправена.
Сред черната козина по мускулестата шия на жребеца прозираха бели овални петна. Големината им нарастваше по широките му гърди и рамене. По тялото му те ставаха толкова големи, че почти изцяло поглъщаха основния черен фон. По хълбоците на жребеца бялото беше преобладаващо. Върху бялата козина, покриваща задницата и задните крака на коня изпъкваха големи черни петна.