Елиса осъзна, че ще я оставят сама в долината, ако не побърза. Качи се бързо на гърба на Леопард с помощта на един близък камък. Докато се наместваше в седлото поблагодари мислено на Пени за ножиците и конците й.
Беше много по-лесно да язди, без да се заплита в маса дрехи всеки път, щом понечеше да се качи на коня си или да слезе от него.
— Ще проследим ли онези мъже? — попита тя.
Хънтър поклати глава отрицателно.
— Защо не?
— Те са пет срещу само нас двамата.
— Трима сме — поправи го тя. — Мога да стрелям.
— Някога убивала ли си човек? — запита я Хънтър.
— Не, но напоследък често ми се иска.
Морган скри усмивката си.
— Да ги проследя ли, началник? — иронично подхвърли той.
— Добре, върви — съгласи се Хънтър. — Но обръщай веднага, щом стигнеш до земята на Би Бар.
— Ако стигнеш там — поправи го Елиса на часа. — Няма гаранция, че тези мъже отиват натам. Може би просто преминават оттук.
— Закъде? — саркастично попита Хънтър.
— За другата страна — сопна му се Елиса в отговор.
— Адиос — подвикна им Морган.
Никой не му отговори. Хънтър и Елиса бяха прекалено заети да се гледат свирепо един друг, така че не забелязаха тръгването му.
— Откъде идва тази вражда между Би Бар и Ладър Ес?
— Какво те кара да мислиш, че има нещо подобно? — контрира Елиса.
— Двете ранча са долепени едно до друго, но не си ходите на гости.
Елиса си помисли за последния път, когато бе видяла Бил — същият този път, когато му беше отказала да му продаде Ладър Ес.
— Или поне без официални посещения — иронично добави Хънтър, като си мислеше за паяжината от призрачни дири между двете ранча.
Стомахът на Елиса се сви на топка, защото си помисли, че Хънтър има предвид крадците, които бяха дошли откъм Би Бар и се бяха върнали пак в същата посока. Не искаше дори да помисля за множеството следи от говеда, които бе видяла да водят към Ветровития проход.
Но кравите не се бяха върнали оттам.
Нито една.
Ветровитият проход водеше към ранчото на Бил, а оттам нямаше път през Рубиновите планини.
Въпреки всички тези доказателства Елиса просто не можеше да повярва, че Бил участва в явното разграбване на стоката на Ладър Ес.
Тъжно си помисли за времената, когато той й беше като баща.
Не беше възможно същият този човек да се опитва да я съсипе.
— Сега е време за есенното събиране на говедата — отвърна тя с непроницаемо изражение. — Хората нямат време да си ходят на гости.
— Много странно.
— Защо?
— Добрият стар Бил не намина дори да провери дали случайно не сме забрали някое от неговите говеда.
Гласът на Хънтър беше също тъй саркастичен, както и леката извивка на усмивката му под мустаците му.
Елиса затвори очи.
— Бил знае, че не бихме продали нито една крава от неговите.
— Със сегашното темпо няма да успеем да продадем и крави от Ладър Ес — иронично подхвърли Хънтър.
— Какво?
— Ще откарат всичките на земята на Би Бар и оттам ще заминат за пазара.
— Не!
— По дяволите — изруга Хънтър с отвращение. — Нали имаш очи, Палавке. Използвай ги!
— Правя го. Още първата седмица, когато си дойдох у дома, ми се наложи да прибирам мои крави от амбулантния търговец, който живее до кръчмата.
— Какво? — застана нащрек Хънтър.
— От Мак знаех, че при него е нещо като неофициален сборен пункт на хора, които искат да продават, да купуват или да разменят животни — поясни Елиса. — Така че аз…
— Отишла си сама при тези крадци? — прекъсна я с дрезгав глас Хънтър.
— Не съвсем.
— Не. Съвсем — отсече той двете думи. — Какво искаш да кажеш с това, по дяволите?
— Искам да кажа, че Мак ме предупреди да стоя настрана от земята на Би Бар и точка. Каза, че сам ще се оправи със заблудените крави.
— И слава Богу! — промърмори Хънтър.
Елиса не му обърна внимание.
— Но аз продължих да намирам следи от говеда през Ветровития проход — рече тя. — Така че отидох до кръчмата и оттам тръгнах по следите на кравите.
Хънтър повдигна вежди, учуден от съобразителността на Елиса.
— Обзалагам се, че следите са те отвели до Би Бар.
— Грешиш. Следите започваха на североизток оттук от блатото. Там е същински лабиринт от хълмчета, обградени от тръстики и тресавища.
Хънтър, противно на волята си, беше впечатлен от прозорливата идея на Елиса да проследи откъде бяха дошли откраднатите говеда.
А фактът, че беше събрала куража да осъществи идеята си, направо го смрази.
Можели са да я убият. Крадците на добитък и другата тям подобна пасмина бяха известни с докачливостта си към хора, които им ходят по следите.