— Копеле! — изръмжа Хънтър.
Виксън изскочи измежду преплетените стъбла с яростен лай.
— О, я млъквай! — скастри я Хънтър. — Времето за лай отдавна отмина.
Виксън огорчено замълча.
— Полковник? — подвикна Морган. — Добре ли сте?
Накъсаните думи подсказваха, че Морган тича към градината.
— Нищо ми няма — отвърна Хънтър. — Кажи на хората да оставят оръжията си и да вземат лопати и фенери.
Морган изскочи от царевицата и се огледа изпитателно.
— Ще погребваме ли някого?
— Не — въздъхна Хънтър. — Кучият син е поразил градината, проклета да е мръсната му душа.
— Какво?
— Наръсил е сол — лаконично отговори Хънтър.
— Света Богородице! — възкликна Морган.
Очите му се разшириха уплашено, щом видя следите на разрушение в градината, изписани с бяло по браздите. Без да спира да ругае Морган запали фенера, който беше донесъл със себе си и го вдигна високо.
Навсякъде покрай тях белееше разпръсната сол.
Дъждът се усили и солта започна да се разтваря пред очите им.
— Веднага донесете лопатите! — изкрещя Хънтър.
Сред шума на пороя се откри хор от гласове, които потвърждаваха, че са го чули.
— Хънтър? — извика Елиса. — Къде си?
— Прибери се в къщата — заповяда й Хънтър. — Ще се простудиш на този дъжд.
Няколко секунди по-късно Елиса се появи на края на градината. Тичаше към светлината на фенера, като прескачаше от бразда на бразда с грацията на сърна. След миг тя се втурна в жълтия кръг светлина.
— По дяволите, Палавке…!
Елиса не обърна внимание на протестите му.
— Сигурен ли си, че ти няма нищо? — запъхтяно попита тя. — Чух доста изстрели.
Елиса огледа внимателно Хънтър. На светлината на фенера всяка извивка на мускулите му блестеше и се подчертаваше от черното кадифе на сенките. По гърдите му блестяха косми, черни като нощта. С всеки негов дъх те отразяваха неуловими искрици светлина.
Елиса забрави да диша. Никога не бе помисляла да сложи в едно изречение думите мъж и красив. Но, след като видя Хънтър, тя разбра какво бе накарало Микеланджело да извае Давид.
Хънтър изглеждаше точно по този начин. Интелигентен. Силен. Красив.
И много мъжествен.
Хънтър забеляза, че Елиса оглежда тялото му. Неоспоримото одобрение в погледа й накара дишането му да се учести. Изведнъж усети с удивителна яснота, че е полугол, окъпан в светлината на фенера, а кожата му лъщи от дъжда.
Ако Елиса продължаваше да го гледа така, щеше да се изложи пред другите мъже.
— Добре съм — хладно отвърна Хънтър.
— Чух изстрели — рече Елиса.
Дрезгавият й глас накара кръвта му видимо да затупти във вените на шията му.
— Не стреляше по мен — поясни Хънтър.
— Тогава по кого стреляше? Другите добре ли са?
Хънтър не й отговори. Не искаше дори да помисля, за леда, който се беше събрал в стомаха му в мига, в който осъзна, че неканеният гост бе избрал Елиса за своя цел.
— Хънтър?
— Всички са наред.
— Тогава по кого стреляше? — настоя Елиса.
— По теб.
Елиса ококори очи. После пое рязко дъх.
— Може би си е помислил, че тя е някой от нашите каубои — предположи Морган.
Хънтър погледна към Елиса. Беше стройна като трепетлика, светлата й коса се вълнуваше от вятъра. Облечена беше в дълъг копринен халат. Дрехата беше пристегната на кръста й, което подчертаваше женствените извивки на тялото й. Вятърът повдигна полите на халата, като показа за миг млечнобелите извивки на прасците й, а после отново ги скри.
Дъждовните капки бяха оставили тъмни петна по коприната. Мократа тъкан прилепваше към гърдите й. Зърната й бяха набъбнали от студа и влагата.
— Стрелецът трябва да е бил сляп, за да сбърка Палавка с мъж — дрезгаво рече Хънтър.
— Няма грешка — почтително рече Сони от тъмнината, точно извън края на осветения кръг.
— И аз мисля тъй — рече друг глас.
— И аз — додаде трети глас.
— А-ха.
— Тъй е.
Хънтър се обърна с яростно изражение към тях. Изгледа свирепо мъжете, които се бяха събрали по края на осветеното място, за да изразят съгласието си, че Елиса изглежда наистина много женствена.
— Стига сте зяпали, че ще ви се напълнят устите с вода — изръмжа Хънтър.
Мъжете подскочиха.
— Мики, докарай количката за тор — продължи той. — Останалите започнете да изгребвате солта. Размърдайте се!
Отвърна му нестроен хор от „да, сър“. Лопатите се раздвижиха енергично, хвърляйки смътни отблясъци.
— Ще ви оставя фенера, сър — рече Морган.
Хънтър само кимна отсечено.
Мъжете се разпръснаха в тъмнината. Фенерите им разцъфтяха като екзотични растения в градината. Каубоите, които в повечето случаи ненавиждаха всяка работа, която не може да бъде свършена от конски гръб, изгребваха сол и кал, без изобщо да протестират.