Никой не беше глупав дотолкова, че да се противопостави на Хънтър, когато той гледаше по този начин.
Дори Мики.
Елиса със закъснение разбра какво й бе казал Хънтър.
— Сол ли? — попита тя. — Каква сол?
— Солта, която онова копеле е наръсило в браздите.
Елиса изпъшка глухо, сякаш я бяха ударили. Опита се да си поеме дъх, но не успя. Чак сега за първи път извърна очи от Хънтър и погледна към градината.
От двете й страни към нея гледаха криволичещи линии сол, изсипана в браздите.
— Сол? — прошепна тя.
Хънтър кимна. После се досети, че Елиса не е видяла жеста му и потвърди на глас:
— Да, сол.
— Сигурен ли си?
Треперещият й глас преряза Хънтър като с нож. Погледна пръстите на лявата си ръка. За съжаление не грешеше.
Малките бели кристалчета му намигваха на светлината на фенера. Вдигна ръка и отново ги опита на вкус. Просто, за да се увери.
Сол.
— Да — потвърди Хънтър. — Сигурен съм.
Елиса, неспособна да повярва, сграбчи ръката му и я поднесе към устата си. После близна леко. По езика й се плъзна вкусът на солта.
Нямаше никакво съмнение.
Елиса пусна ръката на Хънтър и извърна лице от пълния му с разбиране поглед. Тялото й се разтрепери от емоциите, които се мъчеше да сдържи.
Градината й! Нейното убежище!
Кой ли можеше да бъде така жесток към нея?
Елиса се взря в тъмнината с невиждащи очи, пълни с напиращи сълзи. Хънтър вече й беше казал, че я мисли за момиче. Проклета да бъде, ако му даде още едно доказателство, като се разплаче пред него.
Чувствата, на които Елиса отказа да даде път, свиха болезнено гърлото й. Влагата заблестя в очите й.
В нощта се носеше звукът от трескавото изгребване на кал и сол. Сякаш гигантски плъхове ровеха в градината покрай златните кръгове светлина, която разпръсваха множеството фенери.
Мъжете работеха, а бурята продължаваше да набира сила. Преди да са успели да изгребат всичката сол, голяма част от градината щеше да бъде съсипана, а заедно с това и самата почва.
— Палавке? — попита я след известно време Хънтър. — Добре ли си?
Не последва отговор.
Искаше му се да хване ръката й. Искаше му се да я утеши, доколкото може.
Беше невъзможно. Не можеше да се довери на тялото си дори за едно невинно докосване до Елиса.
Чувстваше пръстите си така, сякаш ги беше докоснал пламък. При всеки удар на сърцето си той отново усещаше топлината на езика й върху върховете на пръстите си.
Желанието да има Елиса го обхвана с такава сила, че едва се задържа на крака.
Дори не трябваше да я поглежда. Коприната, в която беше облечена, изглеждаше така, сякаш се разтваряше под дъжда по-бързо и от сол.
С всяка секунда прекарана под дъжда кремавата коприна се обвиваше все по-плътно около тялото й.
Зърната й сякаш привличаха към себе си дъжда. Мократа материя ги очертаваше ясно. Изпъкваха гордо под коприната така напрегнати, сякаш ги бе докосвала устата на Хънтър.
Хънтър се люшкаше между гнева и безумното желание. Излъчването на Елиса беше толкова силно, че сигурно дори епископ би я поискал.
— Прибери се в къщата — заповяда с груб глас Хънтър.
Елиса се обърна към него. Изглеждаше мрачна и същевременно безкрайно уязвима.
— Някой Кълпепър ли беше? — попита тя с треперещ глас.
— Палавке…
— Бандитите ли бяха? — прекъсна го тя.
Този път гласът на Елиса беше груб като неговия.
Хънтър пое дълбоко дъх и се замисли. Не искаше да се захваща с този въпрос. Не искаше дори да си помисли за добрия стар „чичо“ Бил — човекът, който навярно беше любовник на Елиса.
Беше почти напълно сигурно, че мъжът, който бе насочил револвера си срещу Елиса беше Бил.
Но момичетата бяха прочути със слепотата си за мъжете, които обичат. Това беше единствената причина, която можеше да обясни слепотата на Елиса за истинската същност на Бил.
— Е? — подкани го нетърпеливо Елиса.
— Не беше човек от бандата на Кълпепърови — отговори Хънтър.
— Откъде си толкова сигурен?
— Заради кучетата.
— Не те разбирам.
— Кучетата не лаеха — поясни кратко Хънтър.
— Може би вятърът е духал в обратната посока и не са надушили миризмата му.
— Когато вятърът се обърна Виксън го надуши.
— И? — попита Елиса.
— Не помръдна дори един косъм.
— Не мога да… — започна и внезапно млъкна Елиса.
Хънтър изчака, без да знае какво да каже. Не искаше да застава в позицията именно той да посочи с пръст любовника на Елиса. Ако обвинението дойдеше от него, тя щеше да го отхвърли.
По-добре тя сама да стигне до този извод. Едва ли щеше да й отнеме много време.