Дъждът заплющя по-силно.
Елиса преглътна мъчително и се опита да каже нещо.
— Навярно… — дрезгаво каза тя. Изкашля се и започна наново. — Навярно грешиш.
— Чу ли кучетата да лаят?
— Не. Но може би е бил някой от новите каубои. Някой, който тъче на два стана.
— Който и да е бил, избяга на кон.
— И какво?
Хънтър ядосано изгледа Елиса. Дъждът се изливаше с такава сила, че по нея имаше повече мокра коприна, отколкото суха.
— Морган! — извика Хънтър.
— Тук съм!
— Липсва ли някой?
— Не, сър!
— Откъде е толкова сигурен? — прошепна Елиса. — Та той не е имал време да ги преброи.
— Не му се е налагало.
— Защо?
— Защото му казах да държи под око хората, които не познаваме — отвърна Хънтър със сдържан глас. — В бараката той си ляга последен и става пръв.
— Но…
— Без но — нетърпеливо я прекъсна той. — Веднага се прибирай в къщата. Не си облечена подходящо да стоиш навън.
— А ти? — отвърна тя.
— Гръм и мълнии!
Извън кожата си от яд Хънтър сграбчи Елиса като дете и тръгна под дъжда към къщата. Всяка крачка му доказваше, че тя не е дете. Извивките й пасваха на тялото му така, както само една жена би могла.
Докато стигнат до къщата Хънтър беше сигурен, че върху кожата му ще останат отпечатъци от гърдите на Елиса.
13.
Цялата кухня беше затрупана с кошници, котли, сандъци и кутии, препълнени с току-що набрани зеленчуци. Елиса и Пени направо се губеха сред купчините градинска продукция.
Денят беше ясен и горещ, сякаш лятото се беше завърнало за малко. Нагрятата от слънцето земя излъчваше топлината си обратно към безоблачното синьо небе.
В кухнята се виеха кълба пара, тъй като още от преди зазоряване усърдно консервираха зеленчуци.
— Поне подправките е пощадил — подхвърли Пени.
— Но само защото Хънтър го е прогонил, преди да е свършил — отвърна Елиса. — Морган намери няколко торби сол струпани наблизо. Само е трябвало да ги разпръсне.
— Интересно защо кучетата не са се разлаяли.
Елиса не каза нищо.
Остатъкът от нощта бе прекарала будна в леглото си. Мислите й се сменяха между загадъчната самоличност на неканения гост и спомена за голия до кръста Хънтър.
Двете мисли с еднаква сила прогонваха съня й.
Пени погледна Елиса изкосо, чудейки се каква ли е причината за мълчанието й. После вниманието й се насочи обратно към ярката оранжева кора на тиквата в ръцете й. В ръката си държеше четка, но сякаш не й достигаше ум или по-скоро желание да я използва.
Преди всичко я вълнуваше самоличността на натрапника.
— Сигурно е бил някой от новите ратаи — предположи Пени. — Кучетата не лаят по тях.
— Хънтър мисли, че не е от тях.
— Така ли? И защо?
— Работата на Морган е да ги държи под око.
— Може да го е проспал — рече Пени.
Елиса за миг затвори очи. Мисълта, че Бил е човекът, който беше разрушил любимата й градина гризеше непрекъснато душата й.
Кой ли друг можеше да бъде?
Кой друг би имал причина да й отмъщава и същевременно е добре познат на кучетата?
Никой друг не отговаряше на тези условия, освен Бил. Този извод, обаче, Елиса не желаеше да приеме.
— Може би Морган е сгрешил — каза тя.
Тонът на гласа й, обаче, издаваше, че не споделя това мнение.
— А може кучетата да не са го надушили — предположи Пени. — Вятърът духаше в обратната посока. Не към кучетата, а откъм гърба им.
Елиса не й отговори.
— Е, това обяснява всичко — добави Пени. — Кучетата просто не са надушили миризмата му.
— Виксън го подуши. И изтича при него.
Пени застина на място с недоостъргана тиква в ръце. И без това досега предимно се преструваше. Вдигна глава и стрелна Елиса с гневен поглед.
— Мислиш, че е бил Бил, нали? — обвинително рече тя.
— Казвала ли съм подобно нещо?
— Не е нужно да го правиш! Той е единственият човек, когото кучетата познават и който не е бил в ранчото миналата нощ.
Мълчанието беше единствения отговор на Елиса.
— Грешиш! — надигна глас Пени. — Той не е способен на подобна низост. Той не е…
Кухненската врата се затръшна зад Хънтър и прекрати защитната реч на Пени. В ръцете си носеше едно платнище препълнено с моркови, лук, картофи и ябълки. Някои от тях щяха да отидат за консерви. Повечето бяха предназначени за избата под къщата.
— Кой какво греши? — кротко попита Хънтър.
— Елиса намеква, че Бил е насолил градината — отговори Пени. — Но греши. Той е мил и почтен човек.
Хънтър не отвърна нито дума.
— По дяволите, такъв е! — извика тя.
Никой не се съгласи с нея и по бузите й избиха червени петна от гняв.