Преди обаче вестоносецът да потегли, друг вестоносец пристигна от замъка „Облак врабчета“.
Окумичи-но-ками-Киори, воинът и пророкът, уважаваният велик владетел на Акаока в продължение на шейсет и четири години, беше мъртъв.
2
Розата „Американска прелест“
Самураите имат любима поговорка: „Първа мисъл след събуждане — смърт. Последна мисъл преди заспиване — смърт.“ Така разсъждават глупаците, които никога не са давали живот.
Вместо да приемеш слабия човек, който вижда единствено кървава смърт, намери някой, който вижда живот.
Първа мисъл при събуждане — живот!
Последна мисъл преди заспиване — живот!
Само той знае, че смъртта идва твърде скоро.
Само той е истински способен да разбере женското сърце.
1867 година, дворецът „Спокоен жерав“, Йедо
Копнежът на Емили Гибсън бе толкова голям, че всяка сутрин тя се събуждаше сред аромата на ябълкови дървета, носен от вятъра. Болезнената празнота в сърцето й вече не се причиняваше от спомена за ябълковата долина от нейното детство и въображаемият вятър не носеше благоуханието от овощна градина, разположена по бреговете на река Хъдсън. Липсваше й другата ябълкова долина, която приютяваше стотина дръвчета на малко по-голямо разстояние от полета на стрела от замъка „Облак врабчета“.
Носталгията по място, което се намираше в Япония, показваше колко дълго бе отсъствала от Америка. Бяха минали повече от шест години, откакто бе заминала, и оттогава почти не бе мислила за Америка като за свой дом. По онова време беше шестнайсетгодишна. Сега бе на двайсет и три, но се чувстваше много по-възрастна. През изминалите години бе загубила годеника си, най-добрия си приятел и може би най-важното — чувството за това кое е правилно. Да разбира и да прави това, което е правилно, бяха две съвсем различни неща. Емоциите не се контролираха така лесно, както диктуваше логиката. Бе се влюбила, а не трябваше.
Емили се изправи от леглото с балдахина, което по думите на военноморския аташе към американското посолство Робърт Фарингтън бе последна дума на модата в Съединените щати. Поръчала го бе именно по негов съвет. Неудобството да обсъжда такава интимна вещ от обзавеждането на дома с човек, с когото нямаше връзка, беше преодоляно от необходимостта. Нямаше с кого другиго да се съветва по подобни въпроси. Съпругите и дъщерите на малкото американци в Йедо отбягваха нейната компания. В случая причината не беше красотата й, или по-точно основната причина не беше красотата й, а прекалено близките отношения с един азиатец, за които лейтенант Фарингтън й каза, че се приемат като скандални в средите на западните посланици.
— От какво са скандализирани? — бе попитала Емили. — Аз съм християнска мисионерка и върша Божиите дела под покровителството на владетеля Генджи. Няма нищо нередно в нашите взаимоотношения.
— Това е едната гледна точка.
— Моля да ме извините, лейтенант Фарингтън — възрази Емили, настръхнала, — но не виждам друга гледна точка.
— Моля ви. Нали се сме разбрали, че ще бъдем Емили и Робърт.
Лейтенант Фарингтън звучи толкова резервирано и твърде по военному.
Те се намираха в стаята за рисуване, която гледаше към вътрешния двор на двореца „Спокоен жерав“. Тя бе обзаведена в западен стил, първоначално за да приюти Емили, а от неотдавна — и други западни гости.
— Неразумно ли е това, сър? Излагам ли се на скандал?
— Аз не вярвам ни най-малко на слуховете — отвърна той, — но трябва да признаете, че обстоятелствата правят подобни догадки неизбежни.
— Какви обстоятелства?
— Не разбирате ли? — красивото лице на Робърт се изкриви в онази момчешка гримаса, с която той неволно издаваше своята тревога.
Прииска й се да се засмее, но не го направи. Положи усилия, за да запази сериозния си вид.
— Не, не разбирам — отвърна Емили.
Робърт се изправи и накуцвайки, се запъти към врата с изглед към градината. Той не признаваше, че накуцването му бе в резултат на злополука по време на войната. Посланикът обаче й каза, че Робърт е бил ранен при операция по поречието на Мисисипи, за което многократно е бил награждаван с отличия за храброст. Емили намираше скромността на Робърт за много мила. Всъщност тя намираше за мили много неща в него, не на последно място и възможността да поговори на английски. Вероятно през всичките дълги години в Япония на Емили най-много й бе липсвало именно това — звукът на английска реч.