Когато стигна до вратата, Робърт се обърна към нея. Очевидно искаше да се отдалечи, за да каже това, което имаше да каже. Лицето му все още бе изкривено в младежката гримаса.
— Ти си млада неомъжена жена, без закрилата на баща, съпруг или брат, която живее в замъка на азиатски деспот.
— Не бих нарекла владетеля Генджи деспот, Робърт. Той е благородник не по-малко от херцог в някоя европейска държава.
— Моля те, остави ме да продължа, докато имам смелостта за това. Както казах, ти си млада жена и още повече, много красива млада жена. Само това е достатъчно да породи клюки. Нещата стават още по-лоши, поради това че „херцогът“, както ти го нарече, чийто покрив ти споделяш…
— Не бих казала така — вметна Емили.
— … е известен със своята поквареност дори в своите покварени среди. За бога, Емили…
— Ще те помоля да не използваш напразно името Божие.
— Извини ме — продължи той. — Увлякох се. Но сега сигурно виждаш къде е проблемът.
— Ти така ли го виждаш?
— Знам, че си жена с безукорна добродетелност и непоклатим морал. Не се тревожа за твоето поведение. По-скоро се страхувам за твоята сигурност на това място. Направо е чудо, че ти остана тук необезпокоявана толкова дълго време. Изолирана, оставена на милостта на мъж, всяка прищявка на когото е строга заповед за неговите фанатични последователи, на теб може да ти се случи всичко, абсолютно всичко и няма кой да ти помогне.
Емили любезно се усмихна.
— Оценявам твоята загриженост. Но опасенията ти наистина са неоснователни. Щедрото описание, което ти направи на външния ми вид, не се споделя от японците. Тук ме смятат за прекалено грозна, почти като огнедишащите демони от техните приказки. Уверявам те, че аз съм последният човек, способен да предизвика необуздани страсти у японците.
— Мен не ме интересуват всички японци — каза Робърт, — а конкретно един.
— Владетелят Генджи ми е истински приятел — отвърна Емили — и е джентълмен, който спазва най-високи стандарти на благоприличие. Зад тези стени съм в по-голяма безопасност, отколкото където и да било в Йедо.
— Най-високи стандарти на благоприличие? Той редовно общува с проститутки.
— Гейшите не са проститутки. Много пъти съм ти обяснявала, а ти умишлено отказваш да разбереш.
— Той почита златни идоли.
— Не, не почита златни идоли. Той изразява почит към учителите и предците си, като се покланя пред образите на Буда. Това също съм го обяснявала.
Робърт продължи, сякаш не я бе чул:
— Убил е десетки невинни мъже, жени и деца и е наредил още мнозина други да бъдат убити. Той не само приема самоубийството, което само по себе си е грях, но е заповядвал на други да го извършват. Обезглавявал е или е нареждал да бъдат обезглавявани негови политически врагове и е утежнявал тези варварщини, като е изпращал отрязаните глави на онези нещастници на техните семейства и любими. Подобна жестокост е немислима. Боже мой, това ли наричаш спазване на най-високите стандарти на благоприличие?
— Успокой се. Ето, пийни малко чай.
Емили се нуждаеше от малко почивка. На всички въпроси, които бяха повдигнати, отговори можеха да се намерят лесно, макар и да не бяха достатъчно оправдателни. Убийството на селяните. Може би ако тя пропуснеше този въпрос и отговореше на останалите, той нямаше да забележи.
Робърт седна. Той дишаше тежко, превъзбуден от изреждането на греховете на Генджи.
— Моля за извинение — каза той, — но дали ще се намери някакво кафе?
— Страхувам се, че не. Наистина ли го предпочиташ пред чая? — Кафето очевидно бе едно от най-новите следвоенни увлечения в Съединените щати. — За мен то е твърде кисело и разстройва стомаха ми.
— Свиква се с този вкус според мен. По време на войната, когато по-лесно се намираше бразилско кафе, отколкото английски чай, установих, че кафето притежава едно голямо предимство. То осигурява огромен прилив на енергия, нещо, което напълно липсва в чая.
— Струва ми се, че вместо недостиг по-скоро имаш излишък от енергия — отбеляза Емили. — Може би трябва да намалиш консумацията на кафе.
Робърт взе предложения му чай и се усмихна.