Какво кара мъжа да мисли, че може да спечели сърцето на една жена, като парадира със смъртоносния си гняв? Изглежда, че дори у най-цивилизования мъж дремят останки от праисторическия звероподобен живот, винаги готови да се пробудят и да вземат връх. Изглежда, че без цивилизоващото влияние на жените дори и най-добрите мъже сред християнския свят, каквито без съмнение бяха Робърт Фарингтън и Чарлс Смит, непрекъснато бяха изправени пред опасността да се върнат обратно към варварското си праисторическо минало. Тя съвсем ясно им бе показала, че всяка форма на насилие, дори и най-невинната, незабавно щеше да дисквалифицира виновника от състезанието за нейната ръка.
Изборът не беше лесен, макар че Емили бе решила скоро да приеме едно от двете предложения. Причината за нейното бързане бе същата, както причината да ги отхвърля преди време. Любов. Неизмеримо дълбока и непоклатима любов. Но любов, която за съжаление тя не изпитваше към нито един от двамата кандидати.
Те си тръгнаха петнайсетина минути след нейното настояване. Емили отиде в кабинета си, за да продължи превода на „Судзуме-но-кумо“ — „Облак врабчета“ — на английски език — тайните свитъци за миналото и предсказанията в рода на владетеля Генджи, Окумичи от провинция Акаока.
На бюрото имаше червена роза, каквато неизменно намираше там след настъпването на пролетното равноденствие. Тя бе от вида, известен в рода на Генджи като „Американска прелест“, странно име за цвете, което цъфтеше единствено във вътрешната градина на замъка „Облак врабчета“. Тя допря нежните й венчелистчета до устните си. В името на любовта Емили щеше да се омъжи за Робърт или Чарлс, макар да не бе влюбена в нито един от тях. Постави розата в малката ваза, която държеше специално за целта, и сложи вазата в ъгъла на бюрото.
Днес щеше да започне превода на нов свитък. Тъй като те не бяха номерирани или отбелязани по някакъв начин, често пъти започваше някой свитък, без да знае за коя част от историята на рода се отнася. Чисто съвпадение бе фактът, че първият свитък, който преведе преди шест години, бе и първият свитък, написан през 1291 година. Вторият бе от 1641 година, а третият от 1436 година. Ако между два свитъка имаше хронологическа последователност, това бе случайно. Причината, обясни Генджи, бе, че всеки следващ владетел прочиташе историята, после препрочиташе някои свитъци по-често от други и така всякакъв ред, ако въобще такъв бе съществувал, се губеше през годините. Първоначално липсата на последователност я дразнеше. Но скоро тя установи, че непредсказуемостта я очарова. Сякаш отваряше коледен подарък и всеки път оставаше приятно изненадана.
Точно така се чувстваше и днес, тъй като й предстоеше не само да разгърне нов свитък, но и да отвори нов сандък. Липсата на организация в родовата история си личеше и в начина на разпределение на свитъците. Различни свитъци от различни десетилетия и епохи се съдържаха в сандъци с различни размери и форми. Поради липсата на подредба, когато дойдеше време да избере кой сандък да отвори, Емили оставяше погледът й да блуждае над сандъците, складирани в ъгъла на кабинета. Както обикновено, фантазията й щеше да направи поредния избор.
Дали да бъде голям или малък? Онзи старият или някой по-нов? Европейският сандък, заключен с ръждясал железен катинар? Или елегантният черен овален сандък от Китай? Или благоуханното корейско ковчеже от сандалово дърво? Но щом очите й попаднаха върху странната, обвита в кожа кутия, тя разбра, че любопитството нямаше да й позволи да отвори никой друг сандък. Най-отгоре имаше рисунка. Избледнелите, но все още видни оригинални цветове показваха червен дракон да се вие около сини планински зъбери. Проучванията й върху източноазиатското изкуство й позволяваха да разпознава произхода на голяма част от античните произведения. Тази кутия обаче оставаше загадка за Емили.
Капакът бе запечатан с восък, който покриваше и цялата повърхност на кутията. Участъците отчупен восък й подсказаха, че кутията е била отворена едва неотдавна, което беше доста странно. Генджи й бе обяснил, че всеки велик владетел на Акаока е длъжен да прочете цялата история до неговото управление, така че сандъчето би трябвало да е било отворено преди много години. Явно Генджи го бе запечатал с восък, след като бе прочел свитъците, и отново го бе отворил, преди да го получи Емили.