Вътре груб плат обвиваше съдържанието на кутията. Под него имаше бродирана коприна с ярки цветове. Когато започна да я разгръща, тя забеляза изобилие от червени, розови и бели рози на фона на бели кълба от облаци и ясно синьо небе. Тъй като розата „Американска прелест“ се бе превърнала в неофициален символ на рода, Емили бе още по-изненадана, че за първи път я откриваше при свитъците в сандъците.
Тя взе един свитък и го разтвори. За разлика от останалите, които бе виждала досега, този бе написан изцяло на обикновеното японско фонетично писмо, наречено хирагана. Другите бяха писани главно на канджи, китайски знаци, адаптирани от японците, за да отразяват сложните идеи в техния собствен език. Канджи бе затруднил Емили в изучаването на японския, но хирагана бе друго нещо. Тя прочете първия ред почти без да среща трудности.
„Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест»“…
Спря изненадана и прочете отново. Да, не бе сбъркала. Имаше фонетични указания за думата „американска“ — „ах-ме-ли-ка-ну“. След като се споменаваше тази дума, свитъкът трябваше да датира от периода, когато японците вече са знаели за съществуването на Третия свят. Предишният свитък, който преведе, описваше голяма част от края на осемнайсети век. Вероятно и този датираше от същия период. Емили продължи да чете.
„Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замъка «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи. Какъвто беше глупак, той заповяда във вътрешната градина на замъка да бъдат засадени рози и ги нарече «Американска прелест», мислейки, че по този начин ще допринесе за сбъдване на видението. Не е ли типично за мъжа да се опитва да накара реката да тече в определена посока, вместо да разбере нейните течения, и безуспешно да се опитва да я насочва по естествения й път? Трудно може да се намери толкова глупава жена, нали? Когато небесата са поверили на мъжете управлението на света, боговете сигурно са проявили най-зловредно чувство за хумор.“
Стилът на разказа бе доста различен от официалния изказ в предишните свитъци, които досега бе превела. Архаичният език леко я затрудняваше, но с двупосочния речник, съставен с помощта на Генджи, тя сравнително лесно разбираше прочетеното благодарение на липсата на канджи. Емили продължи да чете, без да си дава труда да записва английския превод. Той можеше да почака. Сега бе твърде заинтригувана.
Приключи четенето точно когато Генджи дойде да обядват заедно. През това време Емили бе разбрала, че кутията не съдържаше традиционното „Судзуме-но-кумо“. Тази част от историята бе писана последователно от владетелите след 1291 година. Авторът на този свитък със сигурност беше жена.
Тя бе написала своята хроника горе-долу по същото време, когато бе започнала да се пише и официалната история.
И разказваше, като че ли от личен опит, за събития, случили се столетия след нейната смърт.
1281 година, замъкът „Облак врабчета“
— Не разбирам — каза госпожа Кийоми, цупейки се на съпруга си. — Защо трябва да помагаш на владетеля на Хаката? Нали поколения наред нашият и неговият род враждуват?
Масамуне укроти нетърпеливия кон под себе си. Искаше му се да въздъхне, но неговите петстотин подчинени яздеха край него и той не можеше да си позволи да направи пред тях нещо, с което да накърни репутацията си на воин. Трябваше да послуша баща си и да се ожени за жена по-малко красива и по-малко необуздана.
— Както вече няколко пъти ти обясних, монголски племена са нахлули в нашите свещени земи.
— Може да сте казали много пъти, господарю, но само казването не обяснява нищо. Провинция Хаката не е част от нашите свещени земи. Защо трябва да се притесняваме, че монголските племена, или които и да са други, са нахлули в Хаката? Нека да разрушат това място. Тогава ще имаме един враг по-малко, нали?
Масамуне се обърна за помощ към своя управител на двора, който бе надарен едновременно с опит и мъдрост, но преди няколко минути управителят бе насочил цялото си внимание към отсрещните дървета.