Онова, което се случи, обаче надмина всички нейни очаквания.
Когато самураите пристигнаха, старият Дзенген събираше окосената от него трева. Той остави на земята инструмента, който държеше в ръка, и се поклони с ръце в положение гашо.
Отрядът спря и самураите слязоха от конете, включително и господарят Сайки, и всички коленичиха и се поклониха, опирайки главите си в земята.
— Господарю Нао — започна Сайки, — господарят Киори, господарят Шигеру и господарят Генджи ви изпращат най-сърдечни поздрави. Помолиха да ги уведомите, когато сте готов да приемате гости, и те веднага ще дойдат.
— Благодаря ви, господарю Сайки — рече старият Дзенген, — но аз вече не съм господар и не съм Нао. Аз съм Дзенген, последовател на пътя на Буда, нищо повече.
Господарят Сайки вдигна поглед и се усмихна.
— Е, може би малко повече от това. — Той махна с ръка и Таро излезе напред с копринено сандъче в ръце, което сложи в ръцете на Дзенген с дълбок поклон. — По заповед на главния абат на сектата Мушиндо вие отново сте назначен за абат на този манастир.
— О — усмихна се Дзенген.
— Ние ще останем тук и ще ви помагаме да възстановите манастира, преподобни абате. Владетелят Хиромицу даде разрешение да вземем от селото толкова работници, колкото ще са ни нужни.
— Ако селяните не са на полето по време на сеитбата, реколтата ще бъде малка и те ще страдат. Не ми е нужна тяхната помощ, нито вашата, господарю Сайки. Аз ще възстановя Мушиндо сам.
— Поне ни позволете да ви донесем необходимите материали.
— Това също не е необходимо. Ще използвам само това, което намеря. Ако не мога нещо да намеря, ще се оправя без него.
— Сам и без материали. Това ще е непосилна задача. Мушиндо е в развалини от един век или от повече.
— Аз няма да съм сам — каза старият абат Дзенген. — Кими, ще ми помогнеш, нали?
— Ще ви помогна — съгласи се с готовност Кими. — Горо също ще помага.
— Едно малко момиче, един идиот и много развалини. Избрали сте труден път, преподобни абате.
— Съвсем не, господарю Сайки. Пътят е избрал мен.
Кими и другите деца често идваха да посещават Дзенген след това. Оказа се, че е обиколил много повече места, отколкото твърдеше първоначално. Много по-точно би било да се каже, че е бил почти навсякъде, отколкото почти никъде. Бе посетил всички осемдесет и осем храма на Шикоку, където религията бе донесена от светия Кобо Дайши преди повече от хиляда години. Твърдеше се, че онези, които са изминали този път с истинска вяра, ще постигнат освобождение от осемдесет и осем заблуди на сетивата.
— Постигнахте ли го? — попита Кими.
— Постигнах изтощени мускули, раздрани крака и слънчеви изгаряния — отговори Дзенген.
След това бе прекосил Вътрешно море до Хоншу и бе пътувал до светата планина Хией. Там бе слушал проповедите на най-прочутите будисти и бе практикувал ритуалите на най-тайнствени и магьоснически секти в търсене на освобождение от болката и страданието на живота.
— Постигнахте ли го? — пак попита Кими.
— Само глупаците вярват в магията — отвърна Дзенген — и само най-големият глупак се стреми да живее, без да страда. Когато се намираш в центъра на пожара, как можеш да се спасиш от пламъците? Когато си на ледник, как можеш да се спасиш от сковаващия студ?
Манастирът, който старият абат Дзенген построи, не приличаше много на останалите храмове, а повече на онези, които бе строил в провинция Широиши, докато бе един от двеста и шейсетте велики владетели в страната. Наподобяваше повече на малка крепост, отколкото на храм за религиозно уединение. Съжаляваше, че умее да строи единствено като самурай, какъвто е бил в продължение на дълги години, макар че вече отдавна не мислеше за военни дела.
Демоничните призрачни звуци, за които децата му разказаха, не бяха измислица. Те наистина бяха зловещи и притесняващи, но за него, който бе загубил всичко и се бе отказал от света, те само му напомняха за неизбежността на смъртта и скръбта.