Хвърчилото няма да полети. Генджи изпитва нарастващо разочарование. Вече мисли да разкъса хвърчилото и да го хвърли в езерото, когато чува гласа на баща си:
— Тичай към нас, Генджи, срещу вятъра!
Когато се залавя да изпълни съвета на баща си, момчето Генджи поглежда назад към хвърчилото и вижда как то започва да се издига във вятъра. Генджи, който обитава своето предишно аз, иска да погледне към майка си. Щом той е на три години, тя трябва да е бременна със сестра му, чието раждане щеше да убие и двете. Това са последните щастливи дни заедно с неговата майка, неговия баща и малкия Генджи. Той иска да погледне майка си. Помни я като много красива. Но нали всички малки момчета мислят, че майките им са красиви. Той е на три години и същевременно на петдесет и осем, а майка му е на двайсет и никога няма да стане на двайсет и една. Хвърчилото се носи високо в небето над бреговете на езерото Белите камъни.
Момчето поглежда нагоре. Хвърчилото му с ярко оцветени врабчета стои на фона на небето като украсена със скъпоценни камъни част от дъга. Той се смее и чува как смехът на майка му и баща му звучи все по-близо, докато той тича към тях, а хвърчилото се издига все по-високо и по-високо.
Мъжът иска да види майка си, а не хвърчилото и мъжът се опитва да насочи главата на момчето към нея и…
— Господарю Генджи!
Нечий разтревожен, отдалечен и едва доловим глас достигна до него.
Когато отвори очи, видя Хиде, своя най-предан подчинен. Но къде бяха самурайската му опашка на косата, кимоното, мечовете? Генджи идваше на себе си. Той си спомни, че Хиде беше мъртъв, беше умрял, за да спаси неговия живот при един от многобройните неуспешни опити за убийство, организирани от враговете на Генджи през изминалите години. Опашката, кимоното и мечът бяха поели по същия път, както и шогунът, и великите владетели, и самураите. Бяха си отишли завинаги. Младежът, който толкова много приличаше на Хиде, беше синът му Ивао.
Ивао се обърна към телохранителя зад себе си и нареди:
— Уведоми председателя, че владетелят Генджи не се чувства добре и днес няма да говори пред Диетата.
— Чакай — Генджи седна изправен. — След малко ще бъда готов. — Знаеше, че това забавяне, предизвикано от третото и последно видение, щеше да даде на неговия убиец необходимото време, за да стигне на нужното място. Генджи не можеше да не изпитва задоволство от иронията на съдбата, въпреки че щеше да плати с живота си. Самата поява на третото видение ще позволи да се сбъдне първото. — Помогни ми да отида до файтона.
Генджи съжаляваше, че не бе използвал пълноценно видението и не бе видял майка си достатъчно отблизо. Наистина ли е била толкова красива, както я помнеше? Щеше да умре, без да знае отговора.
Все пак бе научил нещо много важно. Видението му от миналото нямаше да направлява неговото бъдеще, тъй като то се измерваше с няколкостотин удара на сърцето. Но той бе видял щастливото си детство. Генджи вечно го помнеше като изпълнено със срам и тъга. Бе забравил онези щастливи дни, когато те тримата бяха може би най-щастливото малко семейство на японските острови.
— Господарю?
Генджи слезе от файтона.
— Сигурен ли сте, че се чувствате достатъчно добре, за да говорите днес пред Диетата, господарю мой?
— Достатъчно съм добре.
Времето, в което настъпи третото видение, улесняваше убиеца и по още един начин. Телохранителите на Генджи, притеснени от припадъка и последвалата нестабилност на краката му, отделяха на самия Генджи повече внимание от необходимото и по-малко внимание на потенциалните опасности, които дебнеха сред хората около него.
Предсказанието и резултатът вървяха ръка за ръка. Докато бе дете, не разбираше тази взаимносвързаност. Беше се чудил как така госпожа Шидзука е знаела толкова много за бъдещето и въпреки всичко да не бе могла да предотврати известните й предателства, преди още те да бъдат замислени. Сега, в края на своя живот, той проумя отговора.
Да знаеш бъдещето бе все едно да знаеш миналото. Събитията не можеха да се контролират или предотвратят, променяше се само отношението на човека към тях. Сърцето, както и земята, имат свои посоки. Горчивината, мъката, страхът и омразата представляват едната посока, хладнокръвието, благодарността, добрината и любовта представляват другата.