Видя конник да прекосява хълма над долината. Това беше Генджи. Докато той яздеше към нея, тя си припомни онзи ден преди няколко години, когато той лежеше в снега, а кръвта му изтичаше. Емили го бе държала в ръцете си и бе се заклела пред Бог, че няма да се поколебае да пожертва себе си, за да го спаси. За миг миналото оживя пред очите й. Споменът й помогна да вземе твърдо решение.
— Надявам се, че не те безпокоя — рече Генджи.
— Не — отвърна Емили.
— Ако искаш, ще те оставя насаме. Днес е подходящ ден човек да остане сам.
— Радвам се, че дойдохте при мен. Тъкмо аз се готвех да дойда при вас.
— Нима? — Генджи слезе от коня и застана до нея. — Поради някаква конкретна причина или само защото ти липсвах?
Емили почувства как се изчервява, но не позволи притеснението й да я отклони от нейната цел.
— Исках да поговоря с вас за свитъците, които четях — започна Емили и продължи, преди да е загубила смелост. — Те не са от летописа „Облак врабчета“.
— Така ли?
— Те са, или поне така пише в тях, писанието на госпожа Шидзука „Есенен мост“.
— О — отбеляза кратко Генджи и я зачака да продължи.
Емили се слиса от мекотата на неговата реакция.
— Не изглеждате изненадан, нито любопитен.
— Не съм нито едно от двете — отвърна Генджи. — Ханако ми разказа веднага щом го разбра.
Емили се вгледа с недоверие в него.
— Ханако ми беше приятелка. Тя ми обеща да не казва на никого.
— Ти й беше приятелка, но аз й бях господар. Нямаше начин тя да е предана към мен и да пази такава тайна. В замяна…
Генджи спря на средата на изречението и се протегна бързо, за да подкрепи Емили, която допря ръка до лицето и залитна. Тя се подпря на дървото и се отблъсна от Генджи.
— Не, благодаря, в състояние съм да стоя на краката си сама.
— Сигурна ли си?
— Нямам избор. Изглежда, че никога не съм имала. Дори когато съм си мислила, че другите са на моя страна, съм грешала.
— Ханако не те е предала — опита се да я успокои Генджи. — Как може въобще да си го помислиш? В абатството Мушиндо тя пожертва живота си за теб.
— Така е — каза Емили през сълзи. — Но ми обеща, че ще запази тайната ми, а не го направи.
— Тя не мислеше, че това е твоя тайна, която може да пази — обясни Генджи. — Но понеже ти вярваше в това, Ханако ме накара да се закълна, че няма да се намесвам или да говоря с теб, докато ти първа не заговориш. Спазих думата си.
— Чиста случайност е, че сте я спазили. Няма как да сте били сигурен, че аз ще заговоря първа. Ако не го бях направила, в крайна сметка щяхте да ме попитате. Обещанието, което сте дали на Ханако, е било безсмислено, както и обещанието, което тя ми даде.
— Не, Емили, грешиш. Знаех, че някой ден ще ми кажеш.
— О, да не би да сте имали видение как ви казвам за „Есенен мост“. — Само болката, която почувства, я накара да използва тази дума с подигравателен тон.
— Не — призна Генджи. Той посрещна предизвикателството в погледа и гласа й с невъзмутимо спокойствие. — Видението беше за друго.
Генджи отново се чувства като чужденец в собственото си тяло. Забързано крачи по коридора. Мъжът, който е той в момента, е неспокоен. Генджи разбира по бързината на крачките. Намира се в замъка и върви към своите покои. От дъното на коридора чува плача на новородено бебе да долита от стаята, към която се е насочил. Прислугата пада на колене и се покланя по пътя му.
Когато влиза в стаята, вижда бебето в ръцете на една прислужница.
— Господарю Генджи — казва тя и му подава да види детето. Но той хвърля само един бегъл поглед. Вниманието му е насочено към някой друг, към човека, който се намира в съседната стая. Преди да влезе там, от стаята излиза доктор Одзава и затваря вратата зад себе си.
— Как е тя? — гласът на Генджи е изпълнен с тревога.
Доктор Одзава отговаря:
— Раждането беше трудно.
— Вън от опасност ли е?
Докторът се покланя и казва:
— Съжалявам, господарю.