Генджи се свлича на колене. Усеща скръбта с цялото си тяло.
— Вие станахте баща, господарю Генджи — продължава докторът и слага бебето в отпуснатите му ръце. Генджи се опитва да погледне в лицето на детето с надеждата да намери някаква прилика с майката. Но другият Генджи, в чието тяло се намира в момента, не поглежда бебето. Цялото му внимание е съсредоточено върху малко украшение на шията на детето.
Това е малък сребърен медальон с гравиран върху него кръст, върху който има стилизирано цвете.
— Същият медальон, който носиш ти — уточни Генджи.
— Това нищо не доказва — отбеляза Емили. — Дори и да сте видели това, което мислите, че сте видели, това не доказва нищо. — Разкритието на Генджи я потресе, но тя не биваше да го показва. В противен случай би признала, че допуска възможността той наистина да има видения. — Обикновено в сънищата се появяват най-невероятни халюцинации. Всичко е било сън. Видели сте моя медальон. Ханако ви е разказала за пророчествата на госпожа Шидзука. Вашето спящо съзнание ги е събрало. Нищо повече.
— Този сън, както ти го нарече, сънувах преди шест години в градината с рози в замъка. Не по-малко от теб ми се иска това да не е вярно.
Емили се обърна. Посегна към шията си и откопча сребърната верижка. След което се обърна към Генджи, взе ръцете му в нейните и сложи верижката и медальона с цветето в дланта му. Това беше най-ценната й вещ. Мислеше, че никога няма да се раздели с нея до смъртта си. Но това се оказа поредната напразна надежда.
— Ето, ваш е. Можете да го дадете на съпругата си, на любовницата си или на някоя наложница, която първа ви роди дете, а тя ще го даде на детето. Сънят ви ще се сбъдне и ще докаже, че не е било никакво видение.
Генджи се вгледа в медальона и поклати глава.
— Дядо ми казваше, че е безполезно да се опитваме да избегнем сбъдването на виденията, че те все по някакъв начин ще се сбъднат и че опитите да ги предотвратим може да доведат до по-опасни последици. Все пак аз се опитах да го направя. Опитах се да се отделя от теб, доколкото е възможно. Полагах усилия да прекарвам времето си с гейши против волята си. Доведох наложници в дома си. Самият аз насърчавах общуването ти с Чарлс Смит и Робърт Фарингтън. Ако се роди дете от гейша или наложница, може би ще се убедя, че онова, което съм видял, не е било пророчество, а сън, както ти казваш. Ако ти се омъжиш за Смит или Фарингтън и се върнеш в Америка, също ще повярвам в думите ти.
Генджи взе ръката на Емили и сложи в нея медальона.
— Женитбата е най-добрата ни надежда, Емили. Ако не сме заедно, видението няма как да се сбъдне. Ще бъде абсолютно невъзможно.
Когато той опита да изтегли ръката си, Емили я задържа. Тя продължително се вгледа с безизразен поглед в лицето му. После на лицето й бавно засия усмивка и тя отново се разплака. Плачеше мълчаливо, усмихвайки се, без да сваля очи от лицето на Генджи.
— Какво има?
— От много отдавна те обичам — тя спря, пое дълбоко дъх и продължи, — до този момент не знаех, че и ти ме обичаш.
— Ако по някакъв начин съм създал у теб подобно впечатление, съжалявам — излъга Генджи. Християните смятаха лъжата за грях. Те погрешно вярваха, че истината винаги е най-доброто нещо. — Това не е вярно. Съжалявам.
— В продължение на шест години ти беше умел лъжец, но сега виждам през теб.
Той се изсмя, за да прикрие истината.
— Как съм пропуснал това? — опита да се пошегува Генджи.
— Ти вярваш в твоите видения и във виденията на твоите предци от шест столетия насам. Вярваш, че всеки опит да се предотвратят е обречен и ще доведе до още по-големи нещастия. Въпреки това искаш да ме отпратиш с надеждата да не позволиш едно от тях да се сбъдне.
— Само защото не съм достатъчно добър християнин, какъвто искаш да бъда, това не означава, че съм лишен от всякакви християнски добродетели. Аз съм ти приятел. Не искам да те виждам как страдаш. Също така не искам да те виждам как умираш, преди да ти е дошло времето.
— Лъжец — усмихна се Емили.
Начинът, по който произнесе думата, му напомни как Хейко я бе произнесла последния път, когато се бяха видели. Но Хейко тогава не се усмихна.
— Ти рискуваш живота си, бъдещето на рода си, а може би и самото съществуване на твоя наследник. Защо? За да ме защитиш.
Емили пусна ръката му, която бе държала здраво през цялото време.
— Тревожиш се повече за мен, отколкото за себе си — продължи тя. — Не беше ли това твоето определение за любов?