— Това ще бъде трудно — отбеляза монахинята.
— Защо? — попита млада жена.
Беше облечена в стил, сходен с този на мъжа, когото Джинтоку не хареса. Дрехите й бяха американски тип, особено крещящи в нейния случай, с пола, която показваше по-голямата част от доста дебелите й и безформени крака. По лицето й имаше много грим, който повече би подхождал на проститутка на Гинза46. Косата й беше сложна смесица от неподвижни къдрици, наричани „постоянни“. Неодобрението на Джинтоку към младата жена не беше като към младия мъж. Тя по-скоро я съжаляваше. Гротескната й деформираност несъмнено беше заради мъж — ако не този, тогава друг. Жените винаги правеха това, което искаха мъжете, дори ако това, което те искаха, беше странно и вредно. Колко тъжно.
Монахинята обясни:
— Преподобната абатиса никога не се повтаря.
— Ние ще й зададем същия въпрос — настоя мъжът.
— Тя никога не дава един и същ отговор на един и същ въпрос — не отстъпваше монахинята.
— Какъв характер — възкликна мъжът, все едно Джинтоку я нямаше там. — Това също е страхотно. Ще имаме прекрасни сцени в програмата.
Джинтоку попита:
— Каква програма?
Монахинята отговори:
— Помните ли, преподобна абатисо? Днес репортерите от телевизия Ен Ейч Кей ще ви интервюират. Ще участвате в специалната им програма „Столетниците на Япония“. Тя е част от празненствата по повод края на американската окупация.
— Да, преподобна абатисо — намеси се репортерът. — Япония отново е свободна.
— Първо, Япония никога не е била свободна — отвърна Джинтоку. — Великите владетели управляваха преди, те управляват и сега.
— Хванах това — похвали се операторът.
— Браво — рече репортерът, — но не можем да го използваме. Звучи прекалено милитаристки.
— Не знае ли, че феодализмът е свършил преди един век? — поинтересува се жената, облечена като проститутка.
— Преподобната абатиса се изразява метафорично — посочи монахинята. Това не бе същата монахиня, която бяха назначили при нея миналия месец. Джинтоку я бе изтощила. Тази все още бе свежа. Беше млада. Може би щеше да се задържи по-дълго от останалите.
— Във всеки случай, нека стъпим на по-здрава почва — предложи репортерът. Той погледна бележките си, опресни паметта си и заговори, все едно рецитираше: — Преподобна абатисо, вие сте една от най-изтъкнатите стогодишни гражданки на нашата страна. Като абатиса — основателка на абатството Мушиндо, вие сте живата връзка с нашите ценни традиции. Япония има повече столетници на човек от населението, отколкото всяка друга страна в света. Мислите ли, че това е резултат от дълбоките духовни интереси, които толкова много японци имат?
— Мисля, че това е проклятие — отговори Джинтоку. — Ние, японците, се учим бавно. Продължаваме да правим една и съща грешка отново и отново, война след война, като убиваме всеки, който ни се изпречи пред погледа. Така боговете и Буда са ни обрекли на дълъг живот, за да размишляваме дълго върху грешките по пътя ни.
— Хванах това — пак се похвали операторът, — но предполагам, че няма да го използваме.
— Не, може би ще е възможно — опроверга го репортерът. — Това е антимилитаризъм и пристойно разкаяние. Може и да стане.
— Никой не трябва да живее толкова дълго — продължи Джинтоку. — Всички, които познавах като млада, са мъртви от трийсет години. Това са прекалено много години, за да запазиш местата им.
Операторът хвърли въпросителен поглед на репортера. Репортерът направи кръгово движение с пръста си и операторът продължи да снима.
— Несъмнено смятате, че религията дава успокоение на другите, както и на вас самата.
— Не знам нищо за религията.
— Прекалено скромна сте, преподобна абатисо. В продължение на повече от един век вие сте най-уважаван религиозен водач. Хиляди са стигнали до вярата си под ваше ръководство.