— Не ме обвинявайте за това, в което другите вярват — рече Джинтоку. — Сектата Мушиндо учи на избавление от заблудата. Това няма нищо общо с вярата, то е просто практика. Или го правите, или не. Много просто. Междувременно можете да вярвате и да не вярвате в каквото искате. Вярата няма нищо общо с реалността.
— Е, това е новаторски възглед, преподобна абатисо. Несъмнено различен от този, който биха изразили абатите на големите храмове и светилища в Япония.
— Не точно — възрази Джинтоку. — Един от дзен патриарсите от древни времена — или беше учителят Кегон? — го е казал съвсем лаконично. Прочута сентенция от времето на Опиумната война, когато британците принуждавали китайците да купуват опиум. Тя гласи: „Религията е опиум за народа.“
Репортерът прокара ръка през гърлото си, все едно режеше с нож.
Операторът погледна. И го успокои:
— Аз спрях да снимам още когато тя нарече британците дилъри на наркотици.
— Изумително — възкликна репортерът. — Успя да обиди британските ни съюзници, да развенчае църквите на дзен и Кегон и да избълва комунистическа пропаганда само в три изречения.
— Попитай я за книгите — заръча жената с твърди като каска къдрици и кървавочервено червило. — Всички обичат тези книги.
— Точно така — каза операторът. — И това е истинската връзка със свещените традиции на нашата страна.
— Добре — съгласи се репортерът. Изглеждаше изпълнен със съмнение. — Фуми, покажи й някои от книгите. Може да има нужда от тях, за да опресни паметта си.
Жена със силен грим, чието лице под него бе доста хубаво, положи цветно илюстрирана детска книга в ръцете на Джинтоку. Беше приказката за Прасковеното момче, свръхчовешко същество, ангел, роден в праскова. Илюстрациите бяха ярки и весели. Дори демоните изглеждаха приятелски настроени.
— Много ми харесва — каза Джинтоку. — Благодаря ви.
— Не, не — намеси се репортерът. — Тази книга сте написала вие, заедно с всички тези тук. — Той сложи куп десетина подобни книги на масата между тях. — Те са били много популярни през епохата Мейджи. Сега, когато окупацията е свършила, те отново стават популярни. Струва ми се, че те напомнят на хората добрите стари времена.
— Аз ли съм написала тези книги? — Тя разглеждаше друга книга. Беше за Принцесата костенурка. — Не знам, че мога да рисувам толкова добре. Колко тъжно. Изгубила съм таланта си напълно и не помня дори, че съм го имала.
— Вие сте написала приказките. Тоест вие сте ги преразказала. Това са стари приказки. Илюстрациите не сте нарисувала вие. Дело са на пазителя на храма. — Той се обърна към оператора. — Твърде лошо, че не можем да разговаряме с него. Би се получила чудесна история.
— Не и ако той говореше същите неща като нея — отбеляза операторът.
— Горо ли е илюстрирал тези книги?
Репортерът се обърна към жената.
— Кой е Горо?
Тя погледна бележките си и поклати глава.
— Не знам. Не е в списъка.
— Открий го. — Репортерът се обърна към Джинтоку: — Не помните ли пазителя на храма? Бил е американец, Макото Старк.
— Макото? Макото е пазителят?
— Да, преподобна абатисо. Той почина преди много години.
— Горкото момче. — В очите на Джинтоку се появиха сълзи. Не се ли бе възстановил от раните си? Когато го видя за последен път, й се стори, че се е оправил. Доколкото си спомняше, това беше в петнайсетата година на император Мейджи, преди седемдесет и една години. Ако той е илюстрирал тези книги, както каза безвкусно облеченият мъж, той трябва да се е възстановил от раните си и да е умрял по-късно по някаква друга причина. Въпреки това бе тъжно. Помнеше младия мъж, в сърцето си тя оплакваше младия мъж.
— Е, можем да прибираме апаратурата — предложи репортерът.
— Всичко напразно ли беше? — попита операторът.
— Няма такова нещо — успокои го репортерът. — Аз съм майстор на монтажа. Ще съберем всички кадри с усмивки, милите сцени. Нищо директно, казано от нея. Фуми ще озвучава. По времето, когато аз свърша, тя ще е представена прелестно. — Той се поклони на Джинтоку. — Благодаря ви много, преподобна абатисо. Непременно ще ви уведомим за излъчването, за да можете да се видите по телевизията.
— Аз се виждам всеки ден — отбеляза Джинтоку. — За това телевизия не ми е нужна.