Монахинята се намеси:
— Благодаря ви много, че дойдохте да разговаряте с преподобната абатиса. Тя не искаше да бъде нелюбезна. Просто говори прямо, това е. Разбирам, че е била такава от дете.
Докато наблюдаваше как телевизионният екип си тръгва, Джинтоку си спомни за какво си мислеше, когато се събуди тази сутрин. В ранната есен на четиринайсетата година на император Комей47, когато тя бе може би четиринайсетгодишна, тя откри ръкопис, скрит под камък от стара основа на сграда. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но тогава госпожа Ханако бе убита, затова реши да го задържи и да го предаде направо на владетеля Генджи. Поради причини, които вече не си спомняше, тя пазеше ръкописа до ден-днешен. Беше ли го отваряла да го чете? Дори да беше, не си спомняше. Но помнеше къде точно го бе скрила. Или го беше преместила?
Старата абатиса Джинтоку се изправи с мъка на крака и се запъти към спалнята си в пристройката към храма. На половината път някой я повика откъм входната врата.
— Бабо! Бабо! Тук сме!
Беше енергичният глас на малко момче. Трябва да се бе промъкнало край тръгващия си телевизионен екип. Кой би могъл да е? Трябваше да познава гласа му. А може би не. Бяха толкова много. След като правителството на Мейджи постанови, че всички ръководители на будистки храмове трябва да се оженят или да се откажат от религиозния живот, Джинтоку се омъжи. Това не бе най-голямото й желание, но ако не го бе направила, щеше да загуби контрол над храма, а храмът беше нейният живот.
— Бабо! Къде си?
Това бе друг глас, този път на момиче. Но тя не можеше да разпознае и него. Бяха толкова много. Внуци, праправнуци, прапраправнуци. Имаше ли дори и прапрапраправнуци? А, не можеше да си спомни. Паметта й не беше като преди. И изобщо бе ли я имало?
— Идвам — отговори тя.
Старата абатиса Джинтоку, която някога бе Кими, най-умното малко момиченце от село Яманака, се обърна и с изненадващо енергична походка за столетница отиде да поздрави потомците си.
Какво беше това, което й се струваше толкова важно преди малко? Нямаше значение.
Нищо нямаше значение, след като можеше да бъде забравено.
1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“
Шидзука чакаше Го да дойде.
Мислеше си какъв е светът, толкова пълен с тъга, защото мъжете бяха глупаци, а най-големите глупаци сред тях бяха самураите, а тази трагична земя на Ямато винаги е била управлявана от самураи. Нещата, които бяха важни за тях, бяха неправилно обърквани със съкровище.
Власт над хората и птиците, над животните, над жените и децата и любовниците, над домакинството, замъка, провинцията и империята.
Благосъстояние в злато, васали, наложници, оризови полета, пасбища, планински проходи, реки, търговия с редки стоки от екзотични и далечни страни, предмети и старинни находки без стойност извън тяхната рядкост и екзотичност.
Слава сред близкостоящите, така че всяка среща да е свързана с демонстрация на уважение от страна на нисшестоящите; сред непознатите, така че историите за величие да стават все по-помпозни, когато се предават от уста на уста и те да изпитват страх и възхищение към тези, които никога не са виждали.
Победа в битката.
Смелост в смъртта.
Прославено име, което надживява героя.
Изразяван с лекота патос от лунната светлина и ронещите се цветове на дърветата.
Музиката на мечовете, които се вадят от ножниците, на летящите стрели, на копитата на препускащите бойни коне, които разкъсват земята в гневна атака, на бойните викове, на крясъците на осакатените и умиращите, на плача на майките, вдовиците и дъщерите на изкланите врагове, винаги музика на кръвта.
И най-важното, страхът.
Страхът, който разпалва омразата в сърцата на враговете.
Страхът, който осигурява подчинението на неуправляемите иначе васали.
Страхът, който подхранва отстъпчивостта и целомъдрието на жените.
Шидзука слушаше как се бият на стълбите. Нейните придворни дами бяха смели и лоялни. Бяха прекалено млади, за да умрат, но щяха да загинат всички, с изключение на една. С цената на живота си те щяха да задържат убиеца й почти достатъчно дълго.
Вратата се отвори, не със сила, както тя очакваше, а постепенно, почти нежно. Го стоеше на прага, целият в кръв. Раните му бяха повърхностни. Кръвта по него бе кръвта на нейните защитнички. Той погледна към тавана на стаята и се разсмя.