— Какво разтоварват сега?
— Тези тръби и цилиндри ли? — Генгио изглеждаше много разтревожен. — Не знам. Пренасят ги обаче към нас.
— Кога ще пристигнат силите на шогуна? — попита Масамуне.
— Утре. Или вдругиден. Монголите навярно ще нападнат по обяд.
Масамуне и Генгио наблюдаваха мълчаливо монголите няколко минути. Накрая Масамуне нареди на своя заместник:
— Отведете конете на безопасно място. Изтегли напред пеша мъжете с лъковете. — Той се обърна към Генгио. — Те ще трябва да изминат голямо разстояние на открит терен, за да ни достигнат. Ще им попречим със стена от стрели още преди да са изминали половина разстояние.
— Ти! — монголският бригаден командир посочи към Ерогут. — Изтегли войниците си напред. Ще нападнете с първата вълна.
Ерогут се обърна към брат си:
— Монголски кучета. Изпращат ни на смърт. После подло ще се обявят за победители, тъпчейки нашите трупове.
— Няма да умрем — отговори брат му. — Помни какво каза нашата майка. Кръвта ни ще надживее тази на Кублай Дебелия. Когато монголите си отидат, нюрдженските орди ще властват отново.
Ерогут не каза нищо. Вярата на по-малкия му брат в думите на тяхната майка бе трогателна. Както всички оцелели наследници на нюрдженските племена, той вярваше, че майка им е била магьосница по линия на легендарния Танголхун, за когото се предполагаше, че е посъветвал Атила Велики да следва слънцето на запад до хунските земи. Същите легенди твърдяха, че нюрджените имат роднинска връзка с хуните, традиционните врагове на монголите. Глупости и детински приказки. Ерогут не вярваше някога да е съществувал Танголхун или някакъв Атила с такова невероятно величие. А колкото до възраждането на нюрдженските орди — откъде щяха да се вземат те, след като бяха останали толкова малко нюрджени, че трудно можеха да се нарекат род, още по-малко пък племе, а ордите се състояха от не по-малко от стотина племена? Не, той и брат му и техните роднини — последните нюрдженски воини, останали на земята — щяха да умрат тук на това ужасно място, наречено Япония. Те бяха загубили, а омразните монголи бяха спечелили. Но поне нямаше да умрат сами.
Ерогут се обади:
— Ще ни изпратят срещу укрепленията на това възвишение над брега. С нас ще пратят също уйгурите, калмиките и хитаните. Използвай ги, за да се прикриеш колкото можеш. Монголите ще ни следват по петите като кучета, каквито са всъщност. Когато преминем оттатък билото, обърни се и започни да ги убиваш.
— Ами японците? — попита един от братовчедите му. — В момента, в който им обърнем гръб, те ще ни нападнат.
— Няма — отвърна Ерогут, без сам да вярва на собствените си думи. — Те ще видят, че сме врагове на враговете им, и ще се бият рамо до рамо с нас.
— Ерогут, ти си ръководителят на нашия род и ние ще ти се подчиним — каза друг братовчед, — но дивите местни жители са поклонници на някакъв проклет, безумен култ на преклонение пред смъртта. Когато ги обземе кръвожадността, престават да мислят. Съгласен съм с нашия братовчед. Те ще ни нападнат веднага щом станем уязвими.
— Ако трябва да умрете, как предпочитате — да умрете, биейки се за монголските лешояди — попита Ерогут — или срещу тях? — Протестите утихнаха. Останките от великите нюрдженски орди пристегнаха броните на конете, нагласиха своите ризници и се отправиха към предните редици на тежката кавалерия. Зад тях китайската артилерия се приготви да стреля.
Земята се разтресе от атакуващите монголски конници. Те настъпваха с голяма скорост в стройни редици с копия, насочени право напред.
— Не стреляйте, докато не стигнат подножието на хълма — нареди Масамуне.
Миг преди да достигнат подножието, от тръбите, разположени от монголите по брега, пламнаха огньове, придружени от дим и бучене като бурен вятър и след секунди множество звезди се взривиха в дневното небе над тях. Неговите войници останаха по местата си. Мнозина самураи обаче побягнаха в паника и писъци.
— Стреляйте! — нареди Масамуне.
Стрелците му повалиха много монголи, но врагът имаше значително числено превъзходство. Защитата на самураите бе пробита почти без усилие. Малко преди монголите да връхлетят върху тях, дясното крило на атакуващата кавалерия внезапно се огъна и нападна своите хора. Отстъпниците крещяха бойни викове, различни от тези на останалите монголи. Думите звучаха в ушите на Масамуне като „На-лу-чи-я-ох-хо-до-су!“.