Внезапното предателство сред техните редици обърка монголите. Макар да имаха преимущество по брой и позиции, те разкъсаха атаката и отстъпиха. Във възцарилото се затишие отстъпникът, намиращ се най-близо до Масамуне, удари гърдите си с юмрук.
— Не монгол — каза той на развален китайски. — Да, нюрджен — и посочи другарите си, които удариха гърдите си по същия начин и изкрещяха — нюрджен.
Заместникът на Масамуне попита:
— Дали не казват, че те не са монголи, господарю?
— Очевидно — опита се да възпроизведе с извиване на езика сричките, които варваринът бе произнесъл — „На-лу-чи-я“.
— Какво е На-лу-чи-я?
В небето точно над тях отново избухнаха звезди. Самураите с все сили се притиснаха към земята. Масамуне изтри праха от устата си.
— Те са врагове на монголите — каза той. — Какво повече трябва да знаеш?
Този път звездната експлозия бе последвана от чудовищен рев откъм брега, звук от невидими предмети, летящи във въздуха, и няколко секунди по-късно сред редиците им прозвучаха ужасяващи взривове.
— Ставайте! — изрева Генгио. — Пак настъпват!
Много от самураите, които се изправиха, го направиха не за да попълнят отбраната, а за да се обърнат и да побегнат в отчаян опит да се спасят. Продължаващата канонада от взривове разкъсваше мъжете на кървави парчета плът и кости, независимо дали стояха на място или бягаха.
Втората атака на монголите отново огъна защитата и вражеските конници се озоваха сред самураите, покосявайки ги с мечове или копия. След кавалерията настъпваше пехотата със странни лъкове, които изстрелваха къси стрели. Една от тях удари Масамуне в гърдите и проникна с лекота в бронята.
— Ох — болката бе мимолетна и след нея вече нищо не усещаше, само виене на свят и отпадналост. Конник с копие се приближи до него, за да го довърши. Масамуне бе твърде слаб, за да вдигне меча си и да се защити. Тогава същият онзи На-лу-чи-я, който пръв бе проговорил, отби копието и заби късия си двойно заострен меч в подмишницата на нападателя. Бликна кръв и конникът падна.
На-лу-чи-я, спасителят на Масамуне, му се усмихна и каза:
— Не страхувай! Живее! Живее!
Масамуне загуби съзнание.
Когато отново отвори очи, неговият заместник превързваше раната му.
Монголите си бяха отишли. Самураите бродеха по бойното поле и търсеха ранени, за да спасят другарите си и да доубият падналите ранени врагове. Поне на този етап самураите бяха спечелили. Масамуне видя до себе си мъртвия На-лу-чи-я. Не, той все още дишаше. Виждаше се съвсем слабото повдигане на гърдите му. Един от хората на Генгио се приближи до него и вдигна меча си, за да го прободе.
— Спри! — нареди Масамуне. — Той не е монгол.
— Прилича на монгол.
— Идиот! Оспорваш думата ми ли?
— Не, господарю Масамуне, съвсем не — мъжът се поклони.
— Погрижи се за раните му.
— Да, господарю, но той е много лошо ранен. Вероятно ще умре.
— Ако умре, ще се молим душата му да почива в мир. Но ти се погрижи да не умре.
На-лу-чи-я бе спасил живота му. Масамуне щеше да направи всичко възможно, за да върне услугата.
Ерогут не умря, но всички останали напуснаха този свят. Брат му, братовчедите и всичките му роднини бяха мъртви. Той се усмихна през треската и болката, която изпитваше, докато каруцата го люшкаше по неравния път. Майка му си бе спечелила славата на магьосница и гадателка чрез сполучлива комбинация от успешни предположения и неуморно самоналагане, като непрекъснато бръщолевеше заклинания и изпадаше в състояния на транс, вместо да се грижи за съпруга и децата си. Сега той бе единственият представител на нюрдженските орди. Ако щяха да се въздигат отново, това трябваше да започне от него, Ерогут, син на Тангут, от нюрджените при Реката на червения дракон и Сините ледени планини. Но Реката на червения дракон и Сините ледени планини вече не съществуваха. Монголите им бяха дали други имена, когато бяха покорили неговото племе. А скоро нямаше да има и нюрджени. Искаше му се да види майка си за последен път, за да й се изсмее в лицето.
Каруцата пренасяше Ерогут на друг остров, който впоследствие научи, че се казва Шикоку. Самураят, до който се беше сражавал, Масамуне, бе владетел на провинция, наречена Акаока, и именно там отиваха сега. Макар Масамуне да не се държеше по-различно от някой хан, провинцията му беше твърде малка, за да си има собствено име. Всеки от монголите, които според Ерогут се надценяваха като ездачи, можеше да я прекоси на кон за по-малко от един ден.