В началото Ерогут и новият му господар разговаряха на неправилен китайски.
— Казвам Масамуне. Аз владетел на провинция Акаока. А ти?
— Казвам Ерогут. Аз от земите на нюрджен. Вече няма земи на нюрджен.
— Твоето име? — повтори смутено Масамуне.
— Ерогут.
— Е-хо-го-чу?
— Е-ро-гут.
— Е-ло-ку-чо?
Тези японци бяха безнадежден случай. Тъй като техният език е толкова опростен, те трудно можеха да формират непознати, било то и елементарни, думи.
— Гут — каза Ерогут, опростявайки произношението, както би направило някое дете.
— О — каза най-после Масамуне с доволно изражение. — Го.
— Да — Ерогут се отказа повече да обяснява. — Казвам се Го. — И оттук нататък това остана неговото име.
Го научи японски много бързо. Не беше трудно да образува думи, тъй като в японския имаше само няколко звука. Японците приличаха на монголите в едно отношение. Те обичаха войната. След като монголите напуснаха бреговете, отнесени от буря, както стана и при първия им опит за покоряване на Япония, Масамуне започна война първо с източния си съсед, а след това — със северния, по причини, непонятни за Го. Изглежда, тук честта бе по-ценна от земята, робите, конете или търговските пътища. Едва ли можеше да има друга причина, тъй като начинът на водене на бой на самураите — странна форма на масова индивидуална борба, където всеки воин се бие с равностоен противник — гарантираше, че почти нито една битка не може да бъде категорично спечелена от една от двете страни. Армиите не бяха така добре организирани, както нюрдженските, и представляваха по-скоро диви, героични тълпи без всякаква координация.
Когато самураите разказваха за преживените битки, те преувеличаваха не само своята собствена смелост, но и смелостта на враговете си и оплакваха мъртвите си врагове по същия начин, както и мъртвите си съюзници. Един вражески владетел — дебел, пъпчив младеж на около двайсет години — бе убит в битка на падащия си кон, докато го бе обръщал, за да избяга. Когато по-късно случката се преразказваше, същият този владетел бе превърнат в младеж с почти ослепителна красота, със смелост, достатъчна, за да изпълни сърцата на стотина юнаци, а смъртта му се оказа непоносимо тежка трагедия. Го наблюдаваше как Масамуне и неговите самураи отпиват оризово вино и оплакват загубата на героя. Същите тези мъже обаче добре познаваха вражеския владетел, бяха водили множество битки срещу него и добре знаеха, че не е красив, нито дори умерено хубав и че неговата смелост… колко смелост всъщност е необходима, да не говорим за качеството на уменията или пълната им липса, че при обръщането на коня той да падне върху ездача си и да му счупи врата?
И така Го остана да живее сред тези варвари, които безспорно бяха смели, но обичаха прекалено много да драматизират, да се бие наравно с тях в техните безсмислени и напълно лишени от победи битки, да пие заедно с тях, да пее с тях и в крайна сметка да рецитира смешни лъжи за свръхчовешка сила на духа, за смайваща физическа красота, за безстрашна и непокорна смърт. Животът им бе ограничен само до войната, пиянството и мита за собствената им смелост.
Го се чувстваше като у дома. Японците в голяма степен приличаха на нюрджените от времето преди Чингис Прокълнатия, дядото на Кублай Дебелия, да обедини степните племена, да ги принуди да станат монголи и да им вмени мисията на покорители на света. Може би в крайна сметка майка му не се бе заблуждавала чак толкова. Може би тези примитивни островитяни бяха новите нюрдженски орди. Подобна мисъл го забавляваше.
Уменията на Го да язди кон се ценяха високо от владетеля Масамуне. Под неговите наставления самураите в провинция Акаока скоро се научиха да се придвижват в бързо подвижни единици вместо като неефективни пешаци. Самите единици усвоиха тактиката да се обединяват, за да формират още по-големи единици, или да се разделят, за да създават по-малки единици. Започнаха да използват сигнални знамена, за да си предават команди на големи разстояния през деня. През нощта за целта служеха фенери и горящи стрели. Същата тази тактика хуните бяха използвали в продължение на столетия, когато управляваха степите на Източна Азия, тактика, наследена от техните нюрдженски роднини, която монголите бяха откраднали и използвали срещу самите тях.