През пролетта на втората година от живота на Го сред японците обучената от него кавалерия на провинция Акаока вече се сражаваше досущ като едновремешните нюрдженски воини срещу тромавата армия на регента Ходжо и независимо от десетократно по-малката си численост успя да я унищожи до крак на брега на остров Шикоку. След битката Масамуне даде на Го за жена най-младата и най-красивата си наложница. През есента на следващата година Го стана баща на син, който нарече Чиаки, използвайки китайската дума „чи“, кръв, заради нюрдженската кръв в неговите вени и „аки“ заради сезона, през който се беше родил.
Всичко вървеше добре, докато втори нюрджен не се роди сред японците. Това накара Го да си спомни, че кръвта в неговите вени и във вените на двете му деца бе също така кръвта на неговата майка магьосница и на легендарния Танголхун.
1867 година, дворецът „Спокоен жерав“
— Виждам, че както винаги си се заела да работиш усилено — каза Генджи.
Емили бе така погълната от четенето, че не забеляза появата му на вратата. Подозираше, че е стоял известно време там и я е наблюдавал, преди да проговори.
— Не чак толкова — отвърна тя и си придаде възможно най-небрежен вид, докато навиваше свитъка. Женската интуиция й подсказваше, че поне за момента беше по-добре да не споменава различното естество на току-що отвореното повествование.
Генджи почти не се бе променил през шестте години, откакто се познаваха, независимо от тежките рани, получени в битки, огромното напрежение от политическото ръководство в период на безконечни кризи и участие в сложна мрежа от заговори и контразаговори, която плетяха императорът в Киото, шогунът в Йедо и разбунтувалите се владетели в Западна и Северна Япония. Имаше основание да се тревожи също от евентуална външна намеса от флотите на Англия, Франция, Русия и Съединените щати, които не напускаха японски води. Ако това не беше достатъчно, можеше да се добави и Каваками Саемон.
Саемон беше син на бившия враг на Генджи, Каваками Еичи, който в момента на своята смърт — под меча на Генджи — бе началник на тайната полиция на шогуна. Саемон бе най-големият син на Каваками, от второстепенна наложница, а не от съпругата му и затова се говореше, че ненавижда баща си. Когато двамата с Генджи се запознаха малко след злощастния инцидент, Саемон показа готовност за приятелство. Освен това двамата с Генджи бяха на една и съща позиция по въпроса за реставрацията. И двамата настояваха за премахване на шогуната и връщането на императора на власт след хиляда години политическо изгнание. Генджи, за разлика от Емили, бе готов да се довери на Саемон.
Той приличаше твърде много на баща си по две неща. Първото бе външният вид. Беше хубав и суетен, а Емили не се доверяваше много на мъже, които отделят прекалено голямо значение на външния си вид. Второто, по-показателното, беше неговото поведение. Той винаги оставяше у Емили впечатление, че не мисли това, което казва, или че казва това, което не мисли. Не ставаше въпрос за лъжи. Това бе по-скоро впечатление — за несигурност, за нереалност, за склонност към предателство, а не толкова потвърден факт. Може би просто обстоятелствата пораждаха нейните съмнения. Тя не можеше да помогне, но се чудеше дали един син може наистина да изпитва добри чувства към убиеца на своя баща.
В отговор тя също се усмихна на Генджи. Усмивката му бе както винаги безгрижна и той все още изглеждаше като млад благородник, чиято единствена мисъл е къде да прекара вечерта. Външният му вид подвеждаше враговете да не го взимат на сериозно, а тази грешка бе струвала живота на много от тях. Кръвопролитията съпътстваха Генджи тревожно често и това бе още един фактор, който убеди Емили, че е време да напусне Япония.
Тя все още не бе казала на Генджи за отправените й предложения за женитба, нито пък бе намекнала по някакъв начин за решението да си тръгне. Опасяваше се, че ако го уведоми прекалено рано, той щеше да каже или направи нещо, което би сломило крехката й решимост. Любовта я принуждаваше да си тръгне, но също толкова лесно тя би могла да й попречи да го стори. Беше в безопасност, докато Генджи не отвърна на нейните чувства. Животът бе мъчителен, но страданието бе поносимо. Нали в крайна сметка се намираше близо до него.
Тогава започнаха да се появяват розите. Какво друго можеше да означава това, ако не че Генджи започва да изпитва чувства към нея, същите чувства, които самата тя от дълго време хранеше? Не се притесняваше за своето бъдеще. Бе готова да извърши всеки грях, да понесе всяко наказание, за да бъде истински с него, щом присъствието й му помагаше да върви по пътя към християнската праведност. Най-малко от всичко искаше да му навреди. В случай че дадеше воля на чувствата си, това не би решило проблемите на Генджи както със собствения му народ, така и с чужденците, които щяха да бъдат възмутени от идеята един ориенталец, било той владетел или не, да има бяла съпруга. Подобно нещо сериозно би попречило на усилията на Генджи да върне Япония в семейството на цивилизованите държави. Тя би пренебрегнала всичко, ако можеше да е сигурна, че е част от цената за безсмъртието на неговата душа. Ето каква бе дилемата на Емили. Дали да му помогне да се спаси, или да го тласне с още една крачка към вечните мъки?