— Виждам, че тайният обожател ти е донесъл обичайната роза — каза Генджи.
— Много е потаен — отвърна Емили. — Никой никога не го е виждал, а и той никога не е оставял и най-малкия намек кой може да е всъщност. — Знаеше, че трябва да спре дотук, но не успя и продължи: — Това не е много кавалерско от негова страна.
— Мислех, че подобни изяви на чувства са обичайно нещо на Запад? Да не би да греша?
— Може би анонимността е допустима за известно време. Шест месеца обаче превръщат жеста от ласкателен в обезпокоителен.
— Как така?
— Човек започва да се чуди защо толкова дълго време няма никакъв знак за самоличността на обожателя. Може би има някакви мотиви, които не отговарят напълно на здравия разум?
— Може би твоят обожател не е в състояние да се представи открито, защото има основателни причини — предположи Генджи. — Може би най-доброто, на което се надява, е да те обожава без перспектива за нищо повече.
Преди да успее да се въздържи, тя отвърна:
— Ако е така, той е малодушен.
Генджи се усмихна.
— Излишната смелост при неподходящи обстоятелства, на неподходящо място и в неподходящо време може да има по-лоши последици от малодушието.
— Доста различно твърдение от обичайното за повечето самураи — каза тя и после натърти, — господарю Генджи.
— Да, нали? Може би трябва да се откажа от двата меча и самурайската прическа.
— Но не и днес — рече тя.
— Не, не и днес.
Тя стоеше и се правеше, че гледа небето. Ако го тласнеше към открито изявление, към някакво изявление въобще, пътят й щеше да бъде много по-ясен. Да не би заслепена от любовта си, тя да тълкува погрешно нещо, което не бе повече от приятелско отношение от негова страна? В такъв случай романтичният решителен момент бе въображаем и бе плод само на нейното съзнание.
— Може да вали. Дали да не обядваме вътре? — предложи Емили.
— Както искаш.
Тя бе приготвила сандвичи с краставица, каквито за първи път бе видяла неотдавна в британското посолство. Комбинацията от резени зеленчук, покрити с измислен от нея сос от разбити жълтъци и сметана, й се бе сторила особено освежаваща за влагата през ранната есен в Йедо. Генджи бе необичайно мълчалив по време на обяда, което означаваше или че едва се сдържа да не повърне храната, която намира за противна, или продължава да мисли за анонимната роза. За да не рискува повече, тя реши да премахне сандвичите с краставица от бъдещото меню.
Досега усилията й да разшири менюто с цел да включи повече западни ястия бяха претърпели пълен провал. Естествено, тя не постигаше много по-голям успех в приспособяването си към японската кухня. Голяма част от нея включваше странни морски създания, често сурови, изрязани направо от живото животно. Само мисълта за това развали вкуса от краставицата в устата й. Трябваше да се пребори с пристъпа на гадене, за да преглътне залъка и после побърза да го полее с чай.
— Тревожи ли те нещо? — попита Генджи.
— Съвсем не — отвърна Емили и остави сандвича си. — Днес просто не съм много гладна.
— Нито пък аз — каза той и с явно облекчение повтори нейния жест.
Двамата помълчаха известно време. Тя се опитваше да си представи за какво мисли той. Може би и Генджи в момента правеше същото. Подобна мисъл бе забавна и със сигурност напълно нереална. Нямаше полза от такива фантазии. Тя насочи вниманието си към друг въпрос, който по всяка вероятност беше далеч по-податлив на разследване.
Емили проговори първа: