— Имам въпрос, касаещ свитъците „Судзуме-но-кумо“. Това е по-скоро любопитство, а не проблем с превода. Така наречените видения винаги ли се получават чрез сънища?
— Прочела си предсказания, изричани в продължение на столетия, много от които вече са се сбъднали, и все още говориш за тях като „така наречените“?
— Както съм изтъквала многократно, единствено пророците от Стария завет…
— … са можели да пророкуват — каза Генджи, завършвайки изречението вместо нея. — Да, наистина си ми го казвала много пъти. Не мога да проумея как съвместяваш това вярване с прочетеното в свитъците.
— Ако предпочитате да не отговаряте на въпроса, просто кажете — отвърна Емили по-кисело, отколкото й се искаше.
— Защо да предпочитам? Отговорът е „да“. Всяко надзъртане в бъдещето е било по време на сън.
— Никога не е съобщавано от неочакван посетител?
— Посетител? — Вероятно за първи път Емили виждаше Генджи объркан.
— Да — рече тя. — Може би вестоносец.
— Кой вестоносец би знаел нещо за бъдещето?
— Е, разбира се, няма как. Но някое рутинно съобщение би могло да бъде интерпретирано по някакъв специален начин от ясновидеца.
— Чел съм цялата „Судзуме-но-кумо“ няколко пъти — каза Генджи — и никъде не се говори за вестоносец.
— Сигурна съм, че сте прав — отвърна Емили. — Ще проверя отново в речника.
Бързи стъпки приближиха до вратата. Това винаги вещаеше проблем.
Хиде, началникът на охраната на Генджи, се появи на врата и се поклони.
— Господарю, отново нападнаха чужденци. Англичани.
— Жертви?
— Не и сред чужденците. Бяха въоръжени с револвери. Петима самураи от Йошино бяха убити. Въпреки това английският посланик внесе официален протест пред шогуна и великия владетел на Йошино.
— Какъв глупак. Никога ли няма да се научи? Мислех, че владетелят Саемон му е казал да се въздържа, докато не се събере целият съвет.
— Очевидно не е.
— Ти все още нямаш доверие в Саемон.
— Не, господарю мой. Нямам никакво колебание — отвърна Хиде. — Сигурен съм, че не може да му се вярва.
— Въз основа на какво стигна до това заключение?
— Той е син на Каваками Лепкавото око — Хиде така предъвка името му, че ако можеше, щеше да го изплюе. — Не е възможно синът на такъв баща да се окаже човек, чиято дума тежи.
— Трябва да се научим да надмогваме този начин на мислене — каза Генджи. — Ако Япония иска да бъде приета сред Великите сили в света, трябва да престане да отдава чак такова внимание на кръвната линия и да се съсредоточи върху личните качества. Не бива синовете машинално да бъдат осъждани за онова, което са били техните бащи.
— Да, господарю — отвърна Хиде крайно неуверено. Преди шест години той бе един от малкото оцелели от устроената от предателите на Каваками засада при манастира Мушиндо. По начин на обучение и по убеждение Хиде бе самурай от старата школа. Отмъщението бе единствената подбуда, която разбираше, и вярваше, че всички самураи са такива — с изключение на владетеля Генджи, който Хиде възприемаше като единствен и неподражаем пророк, вдъхващ страхопочитание.
— По-добре да се срещнем с владетеля Саемон — рече Генджи на Хиде. — Трябва да действаме бързо, за да не позволим положението да стане неконтролируемо. Лудите глави може да решат, че е назрял моментът да започнат война срещу чужденците.
— Да, господарю. Ще събера мъжете.
— Не е необходимо. Достатъчно е ти да ме придружиш.
— Господарю… — започна Хиде, но Генджи го прекъсна:
— Трябва да покажем доверие. В момента липсата на доверие е по-страшна, отколкото липсата на лична охрана. — Генджи се обърна към Емили и попита на английски: — Разбра ли?
— В общи линии, да — отвърна Емили. — Моля ви, пазете се.
— Винаги — усмихна се Генджи. Той се поклони и излезе.
Емили се върна към новия свитък и започна да чете встъпителния пасаж дума по дума с помощта на своя речник. Нямаше съмнение в това, което прочете: „Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замък «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи.“ Присъствието на думата „американска“ бе привлякло вниманието й при първия прочит. Но сега, след като Генджи бе категоричен, че виденията идваха единствено чрез сънища, думата „посетител“ бе още по-интригуваща. Тези, които бяха посетили Генджи в двореца „Спокоен жерав“, бяха наречени с думата „окиаки-сама“, тоест „гост“. Авторът на свитъка бе използвал обаче думата „хомонша“. Емили би я превела като „посетител“. Казано в по-литературен стил, хомонша означаваше „човек, който се обръща към останалите“.