— Благодаря, Ханако. Можеш да излезеш.
— Да, господарю — Ханако се поклони. Отстъпвайки настрани, така че да не обръща гръб на господаря, тя се насочи към вратата.
— Не забравяш ли нещо? — прошепна Шидзука с едва доловим глас, наподобяващ въздишка.
— Ханако, почакай. — Какво ли забравяше? А, да. — Когато куриерът тръгне към Йедо утре сутринта, ти ще го придружиш. После ще се присъединиш към прислугата на владетеля Генджи в двореца „Спокоен жерав“.
— Да, господарю — макар заповедта да бе дошла без предупреждение, Ханако не показа изненадата си. Съгласи се безропотно, което бе правилният отговор.
— Ти ми служи много добре, Ханако. Родителите ти биха се гордели с теб.
Разбира се, Киори не се извини, нито даде обяснения защо я изпраща, без предварително да я уведоми.
— Благодаря, господарю. Вие бяхте много добър да изтърпите недостатъците ми толкова дълго време.
Той пренебрегна официалния израз на смирение.
— Ще бъда много благодарен, ако служите и на внука ми така добре.
— Да, господарю. Ще направя всичко възможно.
Когато тя излезе, Киори изрече:
— Защо я изпращам в „Спокоен жерав“?
— Мен ли питате, господарю?
— Просто мисля на глас — отвърна Киори. — Лош навик, който ми спечели репутацията на по-голям чудак, отколкото съм всъщност.
— Добре е, че се замисляте върху въпроса, след като решението е ваше. — Тя спря за момент, преди да добави: — Нали?
Киори се усмихна горчиво. Намираше се в същото затруднено положение, в което попадаше винаги щом започнеше да разговаря с Шидзука. Неговите разсъждения, колкото и логични да бяха, почти винаги се оказваха погрешни. Това бе разликата между логиката и ясновидското напътствие.
После обясни:
— Изпращам Ханако при внука си, защото след като е поел по-голяма част от задълженията на велик владетел на нашата провинция, той се нуждае в по-голяма степен от надеждни служители, отколкото аз. Особено сега, когато предстои трима нови християнски мисионери да пристигнат в Йедо и да заживеят в Япония под наше покровителство. Присъствието им ще предизвика криза, която ще предопредели бъдещето на нашия род. Освен този първостепенен въпрос аз се надявам между Ханако и Генджи да се развие взаимна привързаност. В сегашния опасен период той се нуждае точно от такава жена до себе си.
— Колко сте последователен, господарю мой. Такава яснота на мисълта, както винаги.
— Възприемам го сякаш съм сбъркал — Киори наля чай за двамата, мил жест, като се има предвид, че Шидзука нямаше да докосне своя.
— Голямата разлика в социалното им положение няма ли да е пречка?
— Тъй като бъдещето ще донесе хаос, характерът е много по-важен от социалното положение.
— Колко мъдро — отбеляза Шидзука, — колко освободено от изкуствените условности на социалния строй, колко съвременно.
— Не си ли съгласна?
— В никакъв случай. Възгледите ми са остарели и знам толкова малко за външния свят, но дори за човек с толкова ограничени разбирания като моите е ясно, че вътрешните качества сега са много по-важни, отколкото наследствения ранг.
— Съгласна си, но, изглежда, думите ми те забавляват. Възприемам го, сякаш Ханако и Генджи не са предназначени един за друг.
— Винаги има какво да се научи — подчерта Шидзука. — Дали то ще бъде научено е друг въпрос. Вие искате ли да знаете повече?
— Искам да знам това, което трябва да знам, за да осигуря благоденствието на нашия род.
— Тогава знаете достатъчно — каза Шидзука.
Киори изпи чая си. Изражението му бе спокойно, прикриващо огромното раздразнение, което изпита от отказа й да задоволи неговото любопитство. Дали Ханако и Генджи ще се влюбят? Той не можеше да я попита, не защото въпросът бе неуместен — той беше доста важен, защото касаеше наследяването на пророческата сила от поколението след Генджи, а не просто някакво романтично предположение. Самото питане обаче щеше да повдигне въпрос, който той бе успявал да избегне в продължение на шейсет и четири години. Ако тя искаше да му каже, щеше да го направи, без той да я моли.