Когато се разбра, че Киори няма да продължи разговора, в очите на Шидзука се появи тъга. Тя притихна. Това се случваше често по време на техните срещи. В подобни моменти на меланхолична пауза красотата й изглеждаше особено безплътна. Можеше ли един мъж да устои на толкова изящна гледка, която сама по себе си беше достатъчна да го подлуди? Ако можеше, това би обяснило доста неща, нали така? Много, много пъти я бе виждал в моменти, когато чарът й беше неустоим.
Когато Киори се надигна да си върви, Шидзука го изненада:
— Никога не съм ви молила за нищо, господарю мой, и никога повече няма да ви моля. Но ще изпълните ли сега една моя молба?
— Каква?
— Ако се съгласите, трябва да ми обещаете, без предварително да знаете за какво става дума.
Недостойно бе един мъж да проявява колебание.
— Тогава приемам.
Шидзука се поклони дълбоко и главата й опря пода пред нея.
— Благодаря, господарю мой.
Киори я изчака да продължи. Тя задържа за дълго главата си надолу, без да проговори. Когато вдигна поглед, очите й бяха влажни. Той не помнеше преди да я бе виждал да плаче.
Сълзите продължаваха да се стичат от очите й и когато продължи:
— Вечеряйте тук и после прекарайте нощта с мен.
— Тази молба е непочтена — отвърна Киори истински ядосан. — Изнудваш ме да се съглася да сторя това, за което съм се заклел в живота си и в честта си да не правя.
— Искам само да споделите с мен стаята, не леглото. Моята кръв е също толкова самурайска, колкото и вашата. Никога няма да ви накарам да нарушите клетва.
Киори продължаваше да е разстроен. Можеше и да не започне нощта в нейното легло, но да остане в една стая с нея цяла нощ, можеше ли да бъде сигурен, че няма да свърши именно там? Независимо от решимостта си, все пак бе мъж с всички слабости, присъщи за мъжа. Нямаше обаче право на избор. Вече се бе съгласил.
— Добре. Само тази нощ.
— Благодаря, господарю — каза Шидзука. Тя вдигна поглед и му се усмихна през сълзи.
Киори не отвърна на усмивката й. Тази нощ щеше да бъде много дълга.
Ханако опаковаше вещите си за пътуването до Йедо, когато чу две от по-младите прислужнички да разговарят в съседната стая.
— Господарят Киори нареди вечерята му да бъде сервирана във високата кула.
— Не! С колко прибора?
— Два! И специално нареди да няма саке.
— Вечеря във високата кула. И без саке. Колко странно. Той би вечерял там само ако възнамерява да се види с важен гост насаме. Но за такъв гост би поръчал саке, нали?
— Може би не очаква обикновен гост.
— Да не мислиш…
— Да!
— Смяташ ли, че е неговата жена или е онази другата?
Това вече беше твърде много. Ханако остави сгънатата дреха, насочи се към вратата, която разделяше стаите, и я отвори. Двете прислужнички подскочиха, но като видяха кой е, въздъхнаха с облекчение.
— О, това си ти, Ханако.
— Да, аз съм за щастие. А ако не бях аз? А ако беше господарят Киори?
— О, той никога не идва в помещенията за прислугата.
— Както и да е, стига сте клюкарствали — каза Ханако. — Или поне го правете по-дискретно.
— Да, права си — рече една от прислужничките. — Благодаря ти, че ни напомни — и двете се поклониха.
Ханако тъкмо се готвеше да затвори вратата между двете стаи, когато една от прислужничките побърза да я попита, шептейки високо:
— Ханако, ти коя мислиш, че е? Неговата съпруга? Или другата?
— Нищо не мисля. Най-добре е вие да направите същото. — Ханако затвори вратата пред широко отворените очи на момичетата. След неколкоминутно мълчание тя чу, че двете отново си шушукат.
Всъщност Ханако имаше мнение, макар никога да не го бе споделяла. Нямаше да е толкова тежко, ако господарят Киори се срещаше с жена си, госпожа Садако. Но Ханако се съмняваше в това. През тринайсетте години, откакто служеше на рода Окумичи, тя много пъти бе дочувала по нещо от частните разговори на господаря Киори. Той никога не бе споменал името на госпожа Садако, докато разговаряше със своя невидим посетител. А гласът, който използваше, бе шептящ и тайнствен, характерен за тайните любовници. Той не се срещаше с духа на своята съпруга. Срещаше се с другата.