През тялото й премина хлад и спря точно под кожата секунда преди да се превърне в тръпка. Кожата на ръцете, гърба и врата й настръхна, сякаш тънки игли се забиваха в нея.
Зачуди се дали господарят Генджи също ще се среща с онази, другата. После се замисли дали вече не го е правил.
1311 година, замъкът „Облак врабчета“
Шидзука постоя замислено няколко минути, след като владетелят Киори напусна стаята. След това стана, отиде до прозореца, където бе стоял той, и погледна навън. Дали и той бе видял, това, което виждаше тя? Вечнозелените хълмове на остров Шикоку, почти сивото небе, белите ресни на вълните, изплетени от далечни океански бури и зимни ветрове? Трябваше да го попита. Може би тази вечер. Щяха да стоят заедно до този прозорец във високата кула на техния замък и да гледат навън към тяхната провинция Акаока. Това щеше да е най-дългата им нощ заедно. След това нямаше да се видят никога повече.
— Господарке.
— Влез.
Вратата се отвори с приплъзване. Главната й придворна Аяме заедно с четири придружителки се поклониха при вратата. Никоя от тях не се наведе по обичайния за жените начин с ръце, поставени на пода и смирено сведено чело почти до земята. Вместо това те коленичиха само на едно коляно и леко превиха кръст — поклона на войниците на бойното поле. Бяха облечени в подобни на панталони хакама5, а не с надиплените кимона на жените от вътрешния двор, ръкавите на подкъсените им жакети бяха подгънати нагоре, така че ръцете им да могат свободно да размахват дългите заострени нагинати6, които носеха. Освен нагината всяка от жените имаше къс меч вакидзаши7, втъкнат в копринения й пояс. Единствено Аяме носеше два меча на кръста — вакидзаши и един катана8 с дълго острие. Тя бе седемнайсетгодишна девойка и бе олицетворение на героичния самурай. Дори косата й бе къса и не се спускаше до земята зад нея, а стърчеше зад тила й на опашка, дълга около двайсет и пет сантиметра. Мъж или жена лесно можеха да се влюбят в някого с такава красота.
Аяме потвърди:
— Всичко е точно така, както казахте, че ще бъде, господарке. Господарят Хиронобу още не се е върнал от лов. Не е пристигал никакъв пратеник от него. А тук, в замъка, не може да се намери нито един самурай, който да е верен на господаря и на вас.
— Господарке — обади се една от придружителките зад Аяме, — не е твърде късно да избягате. Вземете кон и отидете в замъка на господаря Хикари. Той със сигурност ще ви защити.
— Господарят Хикари е мъртъв — отвърна Шидзука и продължи под изумените погледи на жените. — Както и господарят Бандан. Също и техните наследници и целите им семейства. Предателството се е разпростряло почти навсякъде. Тази нощ замъците им ще бъдат подпалени. Утре през нощта предателите ще бъдат тук.
Аяме отново се поклони като боец и очите й срещнаха погледа на Шидзука.
— Ще вземем с нас много от тях, господарке.
— Да — отвърна Шидзука. — И макар че ние ще умрем, те няма да победят. Родът на господаря Хиронобу ще продължи дълго след като техните родове ще са изчезнали — тя усети бебето да рита и постави длан върху издутия си корем. Спокойно, дете, спокойно. Съвсем скоро ти ще дойдеш на този трагичен свят.
Нейните придворни сведоха глави и заплакаха. Аяме, най-смелата от тях, надви сълзите си. Те се появиха в очите й, но не се отрониха.
Драматизмът напомни на сцена от някоя от пиесите на кабуки9, за които господарят Киори понякога споменаваше. По онова време обаче подобно нещо не съществуваше. Кабуки щеше да се появи след около триста години.
1860 година, замъкът „Облак врабчета“
Докато се промъкваше тихомълком като убиец между сенките по коридорите на замъка на своя род, Шигеру бе обземан ту от голямо спокойствие, ту от внезапно вълнение. Макар човек да можеше да го види с просто око, ако погледът попаднеше на него, Шигеру се движеше така, че нито служителите, нито самураите го забелязваха. Ако го видеха, те щяха да приветстват присъствието му, да го поздравят почтително и да се поклонят. Той от своя страна, тъй като виждаше онова, което не беше там, щеше да извади мечовете си и да ги съсече. Именно това го тревожеше и бе причина за неговата предпазливост. Шигеру губеше контрол и не знаеше колко още ще може да се владее.
5
Хакама — част от церемониалното мъжко облекло на самурая. Наподобяват широки, често пъти плисирани шалвари. — Б.пр.