В ушите му отекваше дяволска какофония. Очите му се бореха да не виждат недвусмислените сцени на мъчения и клане. Макар все още да различаваше света, в който се намираше, от света, който изникваше в съзнанието му, Шигеру се съмняваше, че ще успее да прави тази разлика още дълго време. От няколко дни не беше спал и виденията, които го държаха буден, го тласкаха все по-настойчиво към умопомрачение. Той бе смятан за един от най-великите воини на своето време, единственият самурай през последните двеста години, чието име си струваше да бъде произнасяно редом с това на Мусаши10. Без прекомерна гордост или фалшива скромност, той вярваше, че славата му е справедлива. Всичките му бойни умения обаче бяха безполезни срещу врага вътре в него.
Когато болестта му се влоши, Шигеру отказа да се обърне към единствения човек, способен да му помогне. Неговият баща. Като единствен оцелял син на владетеля Киори той се срамуваше да признае подобна слабост. Във всяко поколение на рода Окумичи се раждаше по един с пророческа дарба. В предишното поколение дарбата се беше паднала на неговия баща. В следващото поколение — на племенника му Генджи. В неговото собствено, товарът бе паднал върху самия Шигеру. В продължение на шейсет години Киори бе използвал дарбата, за да води и да защитава рода. Как можеше Шигеру да плаче пред него в момента, когато започваха неговите собствени видения?
Сега, вече прекалено късно, той осъзна, че няма друг избор. Виденията не идваха при всеки по един и същи начин и не всеки ясновидец можеше да се справи с тях сам. Шигеру бе потопен в море от халюцинации. Гигантски причудливи машини, наподобяващи чудовища от приказки и легенди, се гърчеха над земята и поглъщаха безучастни редици хора, облечени в странни униформи. Въздух от цветни, многопластови слоеве обгръщаше замъка и града. През нощта небето заръмжа като търбух на огромен невидим звяр и избълва дъжд от огън върху пищящите жертви отдолу.
Какво означаваше това? Ако бяха видения от бъдещето, какво трябваше да му покажат? Само човек с подобни изживявания можеше да го разбере.
Разговорите на прислугата му показаха къде се намира господарят Киори. Във високата кула. Тъй като бе принуден да избягва всякакви срещи, Шигеру посвети близо час, за да измине разстояние, което иначе би извървял само за няколко минути. Той обаче се поздрави наум, че остана незабелязан. Никой не го приветства и следователно никой не умря. Виденията му отслабнаха по време на дългото придвижване. Те със сигурност щяха скоро да се върнат, но почивката беше добре дошла. Тъкмо се канеше да се представи на баща си, когато го чу да говори.
— Изпращам Ханако при своя внук — обясняваше Киори, — тъй като сега, когато е поел по-голямата част от задълженията на велик господар на нашата провинция, той се нуждае в по-голяма степен от надеждни служители, отколкото аз.
Киори замълча, сякаш изслушваше отговор, и отново заговори. Продължи така още известно време. Шигеру насочи цялото си внимание, но нито за миг не успя да чуе гласа на този, с когото разговаряше неговият баща.
— Тъй като бъдещето ще донесе хаос — каза Киори, като че ли отговаряше на нечий въпрос, — характерът е много по-важен, отколкото социалното положение. — После добави след известна пауза. — Съгласна си, но, изглежда, думите ми те забавляват. Имам чувството, че според теб Ханако и Генджи не си подхождат.
Ханако и Генджи? Шигеру бе потресен. Ханако беше прислужница в замъка. Как бе възможно тя да подхожда на един владетел? Възможно ли бе баща му да крои някаква пакост за собствения си внук? Шигеру трябваше да види събеседника на Киори. В зависимост от отслабването и усилването на гласа му, докато говореше, Шигеру можеше да определи накъде гледа Киори. Той изчака удобен момент и тихо плъзна вратата, колкото да образува процеп. Промъкна се през него и като се местеше ту на една, ту на друга страна, огледа стаята, докато разговорът продължаваше.
— Искам да знам толкова, колкото да осигуря благоденствието на нашия род.
Киори седеше в центъра на стаята и отпиваше чай. Имаше прибори за двама. Една пълна чаша стоеше непокътната срещу Киори. Шигеру приключи с огледа на стаята. Там нямаше никой друг. Дали събеседникът не беше излязъл през таен изход, неизвестен на Шигеру. Беше малко вероятно. Но той си спомни, че Киори сам беше конструирал кулата и никой друг не бе виждал скиците. Който и да се бе срещал с него, със сигурност не бе излязъл през прозореца. За да стигне до единствения друг изход, трябваше да мине край Шигеру.
10
Миямото Мусаши (1584–1645 г.) е самурай, прочут воин и автор на „Го Рин Но Шо“ („Ръкопис на петте пръстена“). — Б.пр.