— Каква? — попита Киори.
Тъй като помисли, че са го видели, Шигеру коленичи и се поклони. Поколеба се за момент, без да знае какво да каже, и през това време Киори проговори отново.
— Тогава приемам.
Шигеру се изправи бързо. Следователно там все още имаше някой. Отново огледа стаята. Киори се взря право напред и заговори, сякаш се обръщаше към някой, който стоеше точно срещу него.
— Тази молба е непочтена — отвърна Киори, истински ядосан. — Изнудваш ме да се съглася да сторя това, за което съм се заклел в живота си и в честта си да не правя.
Шигеру се отдръпна назад вцепенен.
— Добре — чу да казва баща му. — Само тази нощ.
Шигеру отстъпи, като отначало се придвижваше внимателно, а сетне побягна с все сили от замъка. Баща му не можеше да му помогне, защото и той беше луд. Киори разговаряше с жена. Може би с госпожа Садако, съпруга на Киори и майка на Шигеру. Това бе достатъчно лошо. Майката на Шигеру бе умряла малко след раждането му. Но Шигеру не вярваше, че баща му говори с неговата майка. Киори бе споменал за някаква нарушена клетва по един особен, заговорнически начин. Баща му не би използвал подобен тон със собствената си съпруга, дори и с нейния дух.
Киори често се усамотяваше продължително във високата кула на замъка „Облак врабчета“ и отдавна се говореше, че тя е обитавана от духове. Често неясните сенки в нея по здрач бяха оприличавани на стари кървави петна. За места, където в миналото са се разигравали трагедии, винаги се приказваха подобни неща, а кой замък в Япония можеше да се похвали, че не е бил свидетел на трагедии? В случая трагедията бе свързана с предателство и ужасяващи убийства, които в древни времена бяха довели рода Окумичи до ръба на унищожението. Всичко това се бе случило през есента на десетата година от управлението на император Го-Ниджо11. Вещица и принцеса, госпожа Шидзука бе прекарала последните си часове в същата тази стая на кулата.
Баща му разговаряше с дух на човек, мъртъв от повече от петстотин години.
1311 година, замъкът „Облак врабчета“
Шидзука и Аяме погледнаха през прозорците на високата кула и видяха три колони войници да се приближават към „Облак врабчета“.
— Колко предполагаш, че са? — попита Шидзука.
— Шестстотин от изток, триста от север и други сто от запад — отвърна Аяме.
— А ние колко сме?
— Вашите шестнайсет придворни са вътре в кулата. Трийсет мъже, до един лични служители на владетеля Чиаки, очакват предателите на вратите на замъка. Те дойдоха веднага, щом бяха повикани. Изпратени са вестоносци, за да го открият. Може би ще дойде, преди нападението да е започнало.
— Може би — промълви Шидзука със съзнанието, че той няма да дойде.
Аяме възкликна:
— Не мога да повярвам, че Го е предал господаря Хиронобу и самия себе си. Не е ли възможно да се е случило нещо друго?
— Го се е погрижил Чиаки да не е тук, когато настъпи решителният момент — отвърна Шидзука, — защото знае, че предаността на сина му е непоклатима. Отсъствието на Чиаки е доказателството. Го не иска да му се налага да го убива, когато убива мен.
— Колко жесток е животът — каза Аяме. — Господарят Хиронобу е щял да загине като дете, ако не е бил Го. Без непоколебимостта и смелостта на Го не би доживял да стане велик владетел. А сега това. Защо?
— От ревност, лакомия и страх — отвърна Шидзука. — Те могат да унищожат самия рай, ако боговете допуснат миг невнимание. Ние тук, долу, сме много по-уязвими.
Двете жени наблюдаваха как многобройният враг се прегрупира и формира огромен масив от войници. Далеч преди слънцето да се скрие зад планините, лумнаха лагерни огньове.
— Какво чакат? — попита Аяме. — Те имат съкрушително преимущество. Хиляда срещу по-малко от петдесет.
Шидзука се усмихна.
— Уплашени са. Пада нощта. Настъпва часът на вещиците.
Аяме се засмя.
— Какви глупаци. И те искат да управляват света.
— Такъв е стремежът на глупаците — каза Шидзука. — Кажи на придворните и на самураите на Чиаки да си починат. За момента сме в безопасност.
— Да, господарке.
— Не е нужно да се връщаш веднага, Аяме. Аз съм добре. Постой при сестра си.
— Сигурна ли сте, господарке? Ами бебето?
— Тя е добре — увери я Шидзука — и ще дойде на бял свят, когато настъпи часът, не по-рано.
11
Император Го-Ниджо (1285–1308 г.) — 94-ият император на Япония, царувал през 1301–1308 година. — Б.пр.