— Тя?
— Тя — отвърна Шидзука.
Ако е възможно човек да изпита голяма радост и голяма тъга едновременно, без да може да ги различи, то може би Аяме постигна точно това, когато сълзи се отрониха от очите й, а на лицето й грейна искрена усмивка. Тя се поклони ниско и излезе мълчаливо.
Шидзука се приготви и зачака пристигането на Киори.
1860 година, замъкът „Облак врабчета“
Ханако се разходи из централната градина на замъка. При други обстоятелства не би си го позволила. Градината бе предназначена за господарите и господарките от рода, не за прислугата. Но тя реши да рискува. Утре заминаваше за Йедо. Щеше ли да се върне някога пак? Може би никога. Искаше й се да види розите, преди да си тръгне. Тук те цъфтяха в такова изобилие, че понякога хората наричаха замъка „Пазител на розовата градина“ вместо „Облак врабчета“. Ханако предпочиташе името с цветята.
Един цвят привлече погледа й. Той беше по-малък от останалите, но напълно разцъфнал и наситено червен.
На избледняващата светлина на деня блясъкът му бе неустоим. Тя се протегна да го докосне. Невидимо трънче я убоде. Когато отдръпна ръка, видя на върха на пръста си една-единствена малка капка кръв с абсолютно същия цвят като розата.
Ханако потръпна. Не беше ли това някаква поличба?
Тя побърза да се прибере и да се залови с вечерните си задължения.
— Какво правиш тук? — попита Киори.
Ханако и още една прислужница, която носеше приборите за вечеря, влязоха, както той очакваше. Зад тях без предизвестие се появи Шигеру.
Шигеру се поклони на прага.
— Извинете, че се появявам без предварителното ви одобрение.
Бързият оглед на стаята показа, че баща му беше сам. Размерите на стаята си оставаха същите, така че откакто за последен път беше идвал тук, не бяха изграждани никакви тайни отделения. Тази вечер обаче, както и по-рано през деня, Шигеру бе сигурен, че баща му разговаря с някого.
Киори не обичаше изненадите. Ханако би трябвало да го предупреди, преди да отвори вратата. Той хвърли неодобрителен поглед към нея. Разтревоженото й изражение показа, че тя не е знаела за присъствието на Шигеру. Това означаваше, че Шигеру се е придвижвал тихо, за да остане незабелязан зад нея. Той забеляза изпитото лице на сина си и неестествено трескавите му очи. При други обстоятелства странното му поведение и явните външни признаци за душевен хаос незабавно щяха да привлекат вниманието му към Шигеру. Тази вечер обаче цялото му внимание принадлежеше на госпожа Шидзука. Откакто се срещаха, посещенията й не надхвърляха повече от две на година, но през последната седмица Киори се виждаше с нея всеки ден. Със сигурност това бе признак за влошаване на неговото душевно състояние. С редки изключения ясновидците Окумичи в края на живота си ставаха жертва на собствената си дарба. Защо той трябваше да е изключение? Киори бе решил да не засрамва себе си и рода си. Ако часът му бе настъпил и той повече не бе нужен никому, щеше да сложи край на живота си, вместо да умре като луд. По-късно щеше да се занимае с Шигеру. Ако въобще имаше „по-късно“.
— Добре, за какво става дума?
— Исках да говоря с вас по един важен въпрос. Виждам, че очаквате гост, така че няма да се натрапвам. Ще помоля да ми назначите среща по друго време — Шигеру се поклони и излезе. Той бе направил необходимото, докато храната се приготвяше. Бе дошъл само да се увери в онова, което подозираше. Гостенинът бе видим единствено за неговия баща.
— Повратният момент в живота му вече е достигнат — отбеляза госпожа Шидзука, когато останаха сами. — Няма какво повече да се направи, освен да се чака неизбежната развръзка.
— Не звучи никак окуражително — отбеляза Киори.
— Защо трябва да сте окуражен или обезкуражен? — попита Шидзука. — Фактите са по-ясни, когато в тях не се намесват чувства.
— Човешките същества — отвърна той — винаги изпитват чувства, макар че въздействието им може да бъде ограничено в резултат на обучение, способности или обстоятелства.
— Човешките същества — повтори Шидзука. — Аз ли си въобразих или вие наблегнахте на тези думи?
— Да, наблегнах. Не зная какво си всъщност, но не си човек.
Тя повдигна ръкав, за да прикрие устата си, и се засмя, а в очите й проблесна почти детинско веселие.
— Колко много си приличаме, господарю мой, и колко много се различаваме. В края на нашите срещи вие стигнахте до почти същия извод, до който стигнах и аз в началото, когато вие за първи път ми се явихте.