— Това не обяснява защо го скри от мен — каза Нила. — Мислиш, че не мога да пазя тайна? Бездни, та аз нямам на кого да кажа! Ти си единственият ми доверен приятел.
Таниел махна с ръка между двамата.
— Аз го помолих да не казва на никого — каза той. — Бо държи на думата си, но ще ви оставя да изясните това помежду си по-късно. Всеки миг, в който се задържам тук, някой може да ме разпознае. Намери ли я?
— Да — каза Бо. — Вътре е.
— Добре. — Таниел извади пистолета от колана си и отново провери дали е зареден, докато Бо слагаше ръкавиците си.
— Сигурен ли си, че имаш нужда от мен? — попита Бо.
— Ще се чувствам по-добре, ако си с мен. Не е нужно да влизаш вътре, просто… стой тук за всеки случай.
— Може вече да е усетила, че съм тук — каза Бо. — Двамата не сме в идеални взаимоотношения. Спомни си, че последният път, в който се видяхме, я хвърлих от планината.
— Аз я хвърлих от планината — каза Таниел. Вече чувстваше как сърцето му препуска в гърдите и се запита дали не правеше грешка.
— Тя няма да си го спомня така.
— За кого говорите? — попита Нила. — Какво правим тук?
— Изправяме се срещу полубог — отвърна Бо.
Нила пребледня.
— Моля?
Таниел повдигна покривалото на болницата.
— Дамите са с предимство — каза той на Ка-поел. А към Нила: — Не се тревожи. Тя няма ръце. Можете да изчакате тук.
Палатката приютяваше три пъти повече легла, отколкото обитатели, и Таниел се зачуди дали това е добър, или лош знак. Все пак липсата на сестри беше в тяхна полза и никой от ранените не изглеждаше в ясно съзнание. Е, почти никой.
Жулин седеше на походно легло в далечния край на палатката, платното в края беше отметнато, за да може да вижда навън. Не се обърна, когато двамата с Ка-поел наближиха.
— Виждам, че са те свалили — каза Таниел.
— Не и благодарение на теб. — Гласът ѝ се беше възстановил от месеците, прекарани под слънцето без вода. Таниел заобиколи леглото, като изви врат, за да огледа ръцете ѝ — завършваха с превързани чукани. Част от него се бе чудила дали няма да пораснат отново след определено време. Все пак магията ѝ я правеше по-силна от всеки, който не беше бог.
— Помоли ме да те убия, не да те сваля — отвърна Таниел. А и не би обещал да го направи. Тя бе убила негови приятели. Беше се опитала да убие и него. Беше върнала Крезимир в този свят, причинил толкова смърт и разрушения.
Жулин се размърда на леглото, повдигна десния си чукан и посочи с него към Таниел.
— И дойде да изпълниш обещанието си?
Таниел извади пистолета си в отговор.
— Разбирам. — Жулин се втренчи в мястото, където се бяха намирали ръцете ѝ, сетне погледна към Ка-поел. — Ти си специална, нали? Не мога да повярвам, че не го забелязах. Това нещо с някой от нейните куршуми ли е заредено? От онези, които използва, за да избиеш Привилегированите на Южната планина?
— Да — отвърна Таниел и облиза устни. Искаше да вдигне пистолета и да дръпне спусъка, но нещо го спираше. Може би беше съжаление. Предпазливост. Нежелание да продължи с кръвопролитията. Не беше сигурен. — Знаеха ли какво си, когато те свалиха? — попита той.
Жулин сви рамене.
— Деливанската кабала ми хвърляше подозрителни погледи, но им казах, че съм просто наемничка, която е обидила Крезимир и той ме е задържал жива с магията си.
— И ти повярваха?
— Защо не? Почти всичко е вярно. А и дори да знаеха, че съм Предея, щяха да знаят, че без ръце не представлявам заплаха.
— Но притежаваш голямо познание.
— Затова не им казах — каза Жулин, белегът на лицето ѝ се разтегли от бледата ѝ усмивка. — Най-добре да приключваме с това.
Таниел погледна към Ка-поел. Лицето ѝ беше спокойно. Той повдигна пистолета.
— Предполагам, че не би се отметнал от обещанието си? — кротко попита Жулин.
Изненадан, Таниел свали оръжието.
— Мислиш, че бих го направил? След всичката мъка, която причини?
— Струваше си да попитам. — Жулин сви рамене сякаш така или иначе не я интересуваше.
— Искаш да живееш в това състояние?
Жулин завъртя ръце.
— Може да успея да си го върна. Отвъд имам предвид. Все още мога да го видя, просто не разполагам с пръстите да го докосна. А и дори да не успея, може би го заслужавам. Може би заслужавам да прекарам следващите хиляда години на деливанската маса за изтезания, предоставяйки им всяка капка познание, която притежавам.
Таниел се загледа безмълвно в профила на лицето ѝ. Зачуди се дали Жулин наистина съжаляваше за стореното, или само се преструваше. Че съжаляваше за призоваването на Крезимир, нямаше съмнение. Но убийствата? Хаосът? Съжаляваше ли за всичко това?