Той пъхна пистолета си обратно в колана.
Очите на Жулин трепнаха и се преместиха върху Ка-поел, сетне обратно към Таниел и леко се разшириха.
— Не си играй с мен, Двустрелни. Или ме довърши, или си върви, но заради онези месеци, през които висях на гредата на Крезимир, заради ръцете, които изгубих, ми дължиш поне да не ме разиграваш.
— Не ти дължа нищо — каза Таниел. — Но аз не съм екзекутор. Тук съм само защото обещах да те убия, когато искаше да се свърши. След като вече не го искаш… Изморен съм от всичката кръв. Изморен съм да се боря. Поредният куршум няма да реши нищо. Но трябва да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Забрави всичко. Всякакво недоволство, което таиш към Борбадор или някой друг в Адро, приключва сега. Край. Нямаш работа тук.
— Съгласна съм — отвърна Жулин почти веднага. Двамата останаха загледани един в друг, докато накрая тя не повдигна брадичка към него. — Ще го запомня, Двустрелни.
Двамата с Ка-поел оставиха Жулин в палатката и се присъединиха към Бо и Нила отвън.
— Не чух изстрел — каза Бо.
— Не я убих.
— Мислиш ли, че е добра идея да я оставиш жива? — попита малко нервно Бо. Беше започнал да сваля ръкавиците си, но спря.
— Не знам. Може би. Може би не. Но не мисля, че ще продължи да те притеснява.
— Да знаеш обаче, че независимо от всичко ще накарам да я следят.
— Не те виня — каза Таниел.
— Значи това е? — попита Бо. — Потегляш?
Таниел размени поглед с Ка-поел. Почти беше време, да. Но още не.
— Трябва да свърша едно последно нещо — каза той.
Епилог
Влора стоеше вън от каретата си и се взираше в триетажната градска къща, разположена на тиха улица в източната част на Адопещ.
Беше късен следобед, почти четири часът, и Влора наклони глава, за да долови камбанения звън на църковната камбана, който се разнасяше на всеки час в продължение на многото години, в които бе живяла в този дом. Минаха няколко секунди, преди да си спомни, че всички църкви в Адопещ бяха разрушени и мисълта, че никога повече няма да чуе тази камбана, я натъжи.
— Искаш ли аз да вляза? — попита Олем от каретата.
— Дай ми няколко минути — отвърна тя и затвори вратата на колата. Мина покрай занемарената градина и нагоре по стъпалата пред входа и извади месингов ключ от джоба си.
Навикът я накара да спре във фоайето и да се ослуша за гласове, викащи името ѝ, но никой в стария дом не отговори на присъствието ѝ, освен познатото проскърцване на дъските под краката ѝ. Прах изпълни ноздрите ѝ и тя се зачуди дали някой бе стъпвал тук отпреди нощта на преврата преди толкова месеци. Проучването ѝ я бе осведомило, че прислугата бе разпусната миналата зима.
Вече беше генерал, но нямаше усещането, че е постигнала нещо значимо. Новосъздадената Камара на министрите я бе обсипала с похвали и я беше повишила едва седмица след погребението на Тамас. Сега, шест седмици по-късно, ѝ се струваше все така странно. Най-младият генерал в историята на Адро, дори по-млада от самия Тамас, когато бе достигнал ранга. Зачуди се дали и всички останали виждаха политическия ход, който се криеше зад това.
Използвай ги, преди те да те използват, чу гласа на Тамас в главата си. Покажи им, че си го заслужила.
Качи се по стълбите нагоре и потърси първата стая вдясно — нейната стая в продължение на шест години от живота ѝ, след като Тамас я бе прибрал от улицата. Спомни си времената преди преврата. Преди Таниел да бъде изпратен във Фатраста и преди онзи проклет благородник.
Из паметта ѝ отекна смях и тя наклони глава, запитала се дали наистина го е чула. Не. Разбира се, че не.
Леглото изглеждаше много по-малко, отколкото си спомняше. Как двамата с Таниел се бяха побирали на него в онези нощи, когато Тамас го нямаше? Борбадор все още ли се бе намирал в къщата? Или търсачите на Привилегировани вече го бяха отвели?
Сега тези спомени ѝ се струваха далечни. Тя напусна стаята и продължи надолу по коридора, като се спря пред вратата на Тамасовия кабинет.
Бюрото му бе покрито с прах, а отгоре му, все още разгърната, стоеше карта на Адопещ, затисната в краищата от любимата му чаена чаша и шепа мускетни сачми. Влора прекоси стаята до бюрото и внимателно нави картата, като я постави обратно на мястото ѝ върху полицата на Тамас. Разкопча златните еполети от раменете на униформата си и ги постави на бюрото, където се бе намирала картата.