Чувстваше се изморена. Замаяна. Седмици, изпълнени с ръкостискания. С паради и възпоменания. И с погребението на Тамас, на което бяха присъствали двама крале и кралица, и както твърдяха вестниците, осем милиона опечалени. То бе водено от наскоро помилвания архидиоцел Шарлемунд.
Влора отвори прозореца на кабинета и се загледа как прахта се вихри на слънчевата светлина. Бавно прегледа всички дрънкулки, които Тамас бе събрал в Гурла. Прокара пръст по гърбовете на подвързаните с кожа книги на военна, религиозна и икономическа тематика. Познаваше съдържанието на кабинета като собствената си длан и се опита да си спомни кога за първи път бе влязла в тази стая.
Споменът изглеждаше далечен. Може би дори измислен, сглобен от късчетата на стотина други спомени. И избледняваше като парче плат, оставено твърде дълго на слънчева светлина.
Дъските проскърцаха и Влора отвори очи, забравила кога ги е затворила. По бузите ѝ се стичаха сълзи, но тя не ги изтри.
— Не е нужно да си тръгваш — каза тя на фигурата в рамката на вратата.
Таниел носеше овехтели кожени бричове и държеше пушка втора ръка. Беше си пуснал брада и дълга коса. Очите му бяха по-ярки, отколкото ги бе виждала през последните години, и изглеждаше сякаш от плещите му се бе смъкнал огромен товар.
— Напротив — каза той с усмивка. — Свободен съм, Влора.
Тя заобиколи бюрото на Тамас и се приближи към него, за да огледа лицето и очите му. Хвърли поглед назад към еполетите, които бе оставила на бюрото, и реши, че го разбира.
— Направили са те генерал — каза Таниел.
Влора отново погледна към еполетите и усети горчив вкус в устата си.
— Държавата ще се нуждае от теб. Смъртта на Тамас остави празнина.
— Която дори не мога да се надявам да запълня.
— Просто се съсредоточи върху настоящата задача — каза Таниел.
Влора отвърна:
— Беон ди Ипил се е покрил и се носят слухове за гражданска война в Кез. Все още предстои генерал Хиланска да бъде изправен пред съд. Бо иска да обедини Привилегированите и барутните магове в новата републиканска кабала, а Гаврил иска да направи мащабни реформи в планинската стража. Има… доста работа.
Влора бе очаквала по-емоционален отговор от страна на Таниел при споменаването на Хиланска, но той само кимна и се протегна да докосне златните еполети, които бе оставила на бюрото.
— Тамас щеше да се гордее.
Влора сведе поглед към униформата си, към разнообразието от отличия, които всеки ден ѝ се искаше да отскубне.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Ще продадеш ли къщата?
Влора замига насреща му.
— Какво искаш да кажеш?
— Четох за завещанието във вестника. Предвид смъртта ми, Тамас е оставил всичко на теб и Бо — каза Таниел, докоснал рамката на вратата с два пръста. — Аз лично бих я продал. Твърде много спомени.
— В никакъв случай. Ще се преместя в нея.
Таниел изглеждаше изненадан, но след няколко мига отново се усмихна.
— Поради някаква причина това ме радва. Имахме добри моменти тук, нали?
— Така е. — Двамата потънаха в тишина за известно време, сетне Влора каза:
— Прощаваш ли ми?
— Само ако и ти ми простиш.
— Вече го сторих.
Те се прегърнаха и Влора почувства устните на Таниел върху челото си. Усети влага в косата си и щом се отделиха един от друг, Таниел избърса сълзите от очите си.
Влора пое ръката му.
— Успех. Грижи се за себе си.
— Ти също.
Той я остави сред тишината на новия ѝ дом.
Тя си спомни една нощ, скоро след като Тамас я бе приютил, когато бе сънувала кошмари. Тамас бе дошъл в стаята ѝ и я бе сложил обратно в леглото. Беше я целунал по челото, нещо, което никой друг не бе правил преди, и ѝ беше казал, че нищо няма да нарани нея или Таниел, докато той е жив.
Въпреки кръвта, убийствата и всичката смърт, оттогава не бе сънувала нито един кошмар.
— Говореше ли с някого? — попита Олем и влезе в кабинета.
Сега кой щеше да възпира кошмарите, зачуди се тя, но още докато го правеше, чу гласа на Тамас в главата си. Ти ще ги възпираш, като че ли ѝ каза.
— С никого — отвърна тя. — Само сенки от миналото.