— Инспекторе — приветства го Олдрич. — Къде е Привилегированият?
— По-добре свиквайте да го наричате съветник — каза Адамат.
Олдрич изсумтя.
— Така да бъде. Къде е адвокатът? Натъкнахме се на нещо неочаквано.
— Нима?
— Войска отвъд ей онзи хребет — обясни Олдрич.
Адамат изтръпна. Войска? Нима врагът най-сетне бе успял да пробие? Нима кезианците вече напредваха към Адопещ?
— Адранска войска — додаде Олдрич.
Облекчението на инспектора бе краткотрайно.
— Но какво правят тук? — попита той. — Би трябвало още да са край Суркови проход. Или врагът ги е изтласкал толкова назад?
— Какво е положението? — Бо пристъпи до тях, като протягаше ръце зад гърба си. За пореден път Адамат си помисли колко е млад, още в началото на двадесетте, най-много до средата. Със сигурност нямаше тридесет. Противно на това, върху челото му личаха тревожни бръчки, а очите му бяха старчески.
Адамат посочи ръкавиците му с очи.
— Вие трябва да играете ролята на адвокат.
— Не обичам да излизам без ръкавиците си — отвърна Бо, докато пукаше кокалчетата си. — Пък и никой няма да види. Войската е далече.
— Това не е точно така — рече Олдрич и кимна по посока на нанагорнището на пътя.
— Ела с мен — обърна се Бо към току-що присъединилата се към тях Нила. Привилегированият и спътничката му се отправиха към върха на възвишението, за да огледат войската.
Олдрич стоеше загледан подире им.
— Нямам им доверие — каза сержантът, когато двамата се отдалечиха достатъчно.
— Налага се да им се доверим — рече Адамат.
— И защо? Фелдмаршал Тамас винаги се е оправял и без Привилегировани.
— Но Тамас е барутен маг — напомни инспекторът. — Ние с вас не притежаваме подобна дарба. Така че Бо е нашата гаранция. Ако нещата не потръгнат, ако генерал Кет откаже да ни последва доброволно, за да се изправи пред правосъдието в столицата, ще имаме нужда от него, за да ни измъкне от каквато каша забъркаме.
Олдрич разтриваше слепоочията си с две ръце.
— Бездни… Не мога да повярвам, че се оставих да ме въвлечете в това.
— Вие искате справедливост, нали така? Искате да спечелим войната?
— Да.
— В такъв случай трябва да задържим генерал Кет.
Бо и Нила се върнаха. Нила се въсеше, а Бо изглеждаше замислен.
— Какво смятате, че става там? — обърна се Привилегированият към Олдрич. — Този лагер трябваше да се намира на десетки мили южно от нас.
— Вариантите са много — рече Олдрич. — Възможно е това да са ранени. Възможно е да са подкрепления. Възможно е нашите момчета да са били разгромени и сега да отстъпват.
Бо се почеса по брадичката. Беше свалил магьосническите си ръкавици.
— Пладне е. Ако това бяха разгромени войници, в момента щяха да се отправят към Адопещ. Не мога да определя какво, но нещо не е наред. В лагера имаше не повече от шест бригади. Прекалено много са за подкрепления — и прекалено малко, за да са цяла армия.
— Трябва да се сдобием с обяснение — каза Адамат.
— Как? — рязко попита Бо. — Единственият начин да го сторим, е да влезем в лагера. Което впрочем трябва да сторим. Ако искам да спася Таниел, ако той изобщо е жив, и ако искате да ви помогна да спасите сина си, ще трябва да продължим по пътя.
И Бо пое обратно към каретата.
Нила остана да мести поглед между Олдрич и Адамат.
— Ако нещата загрубеят — обърна се Олдрич към нея, — можем ли да разчитаме на подкрепата му?
Нила се загледа в отдалечаващия се Привилегирован.
— Така мисля.
— Мислиш?
Младата жена сви рамене.
— Възможно е просто да изпепели няколко роти войници, за да си разчисти път, и да продължи без нас — рече тя.
— С какво каза, че се занимаваш? — попита Олдрич.
— Асистент съм на съветник Бо — отвърна Нила.
— А преди това?
— Бях перачка.
Те се върнаха при каретата, която скоро отново пое по пътя и не след дълго подмина хребета. Открилата се отвъд гледка секна дъха на Адамат. Адранският лагер покриваше полето в море от бели платнища. От височината изглеждаше жив, досущ като мравуняк — хиляди войници и цивилни сновяха из него.