Във внезапното мълчание, което настъпва, съчките в огнището пукат и пращят. Това напомня дълбока зимна нощ с много сняг и осветена, затоплена, спокойна стая… Асен е забил своя отсъствуващ поглед в очите на другия и е станал по-блед. Зениците му са големи и черни.
— … Щели да ни зачислят в бригадата. Много се търсели механици, шофьори, пък и бойци… Писа ни оттам наш човек. Имало американци, италианци… Срамота е ние да седим тука.
Едно въгленче отскача в полата на Ката. Тя извиква със своя мъжки глас и го махва с ръка. Домакинът напълва чашите. Зъбите му блясват в смътна полуусмивка, полугримаса. Чуква се с момъка.
— Е, като е тъй, хайде — за изпроводяк! Бог доброто!…
Отново настъпва мълчание. Лукан се върти, неспокоен и не може да се сдържи:
— Бай Асене, след три дена пристигат вагоните. Началникът ми каза… „Да сте готови, кай, с гроздето… Вагоните са сигур…“
Асен не го чува, после му кимва да млъкне.
— Казвай сега, бай Асене — продължава шлосерът, — ти къде си?
Асен се навежда да запали цигара от огъня, бави се, най-сетне отвръща насилено усмихнат:
— Аз ли?… Аз съм вече за боклука, драги! Защо им са такива дъртаци като мене?…
Другият нервно махва с ръка и става:
— Остави ти тия приказки, бай Асене! Мене ли ще излъжеш? Или другите? Дърт!… Санким не знам, че измежду всинца ни ти си най-потребен! Кой ни пусна най-първо таз муха?… За какво приказвахме толкоз нощи?… Ама то си е пак твоя работа, разумява се…
Асен вдига глава, гледа дълго момъка и внезапно в очите му лъсва особен блясък. После става да изпрати госта и казва изведнъж съживен и усмихнат:
— Чувай, Пано, утре заран съм в града. Там ще си довършим приказката… Разбрано ли е?…
Гостът си отива. Ние се прибираме, вечеряме, без да говорим. Лукан се върти наоколо с подплашено лице. Скоро Асен изпраща и него. Старата къща, полуосветена и мълчалива, изглежда сега грохнала и тъжна. Стопанинът се разхожда дълго напред-назад, минава в стаята с инкубатора, излиза и отново се разхожда, като че е съвсем сам. Разбирам, че не бива да го питам нищо, и мълча. Навън се е настанила дългата есенна нощ.
Далеч по шосето скърца керван волски коли. Откъм сайванта се чува шум, високи ругатни и дълго, жаловито квичене на Медун. Лукан си изкарва яда на кучето.
Преди да се отдели в стаята си, Асен се спира на прага:
— Моля ти се, остани утре тука! Аз ще сляза рано в града. Ако не се върна вечерта, кажи на Лукан да се занимава той с гроздобера. Той знае какво има да се върши. Пари, колкото имам, ще му оставя… И нека слезе после за други нареждания. А с тебе ще се видим в града. Аз ще ти се обадя преди заминаване. Лека нощ…
Заспивам късно. Когато се пробуждам, в пролуките на неговата врата още свети. Чува се драскане на кибрит, шумолене на книги. В прозореца звездите побеляват, като че се топят. Отвън се промъква резлива хладина, лозите шумолят, будни вече, но още неразсънени. Съмва се.
1940