Четири-пет дни още валя. Всичко се напои с влага. Земята подгизна, стана клисава като лепило. Листата сълзяха, откъм лозята идеше тихо шумолене на капките. Лукан се разхождаше, покрит с чувал. Асен, със своята кожена куртка и каскет, приличаше на някой от ония осиромашели фермери, които се виждат по американските филми. Денем, под сайванта, до тъмно чукаха — стягаха каците, преглеждаха кошовете, приготвяха нова платформа на каруцата за гроздето. Оттатък, в малката стая с пръстен под, цялата в дъсчени скели, ние с Ката нареждахме в слама златночервените пармени, зелени ренети и розови бел-фльор. Ката хвърляше настрана нагнилите плодове и със своя дебел мъжки глас правеше сметка, колко пари ще иска за тях от циганите. Тя е ниска, разтъртена жена, с лице като презрял домат, глупава, добра и работлива като добиче. Въздухът в стаичката беше задушен и тежеше от гъстия аромат на плодовете. Вечер се прибирахме с Асен в малката кухня, дето пращяха сухи лозови съчки, приготвяхме си вечеря, четяхме вестници отпреди два дена. Някой измокрен пъдар се отбиваше да се стопли и да пие една ракия. Лукан току си търсеше работа при нас и бъбреше, свивайки дебели цигари от контрабанден тютюн.
Един следобед на запад неочаквано пламна ивица аленопортокален блясък. Ниско над нея още натискаха куршумени пластове, но отгоре облаците вече се размърдваха, белезникави, по-леки, и на едно-две места се показа бледозелено, съвсем далечно небе. Из клоните запърхаха птичета. Равнината към града се откри — нашарена тук-там с жълти петна от огрялото на залез-слънце.
— Свърши се! Утре вече ще светне!… — отсече Лукан. — Ей, бай Асене! Бях се уплашил, бей!… Рекох, ще се напука зърното и отиде туй за туй!…
— Свършено ли?… Хм! Кое се е свършило?… То сега почва, господин Лукане! Стягай се, че каквото ни чака — дирниците ни ще станат остри като на оси!…
— Щат, щат, бай Асене, ама нали ще наредим ей тукичка щайгите!… Аз туй гледам! Туй ми е мене мерака!… Ти Лукан с работа не мойш го уплаши!… Само да ще пет-шест дена да погрее слънцето, както то си знае, и да опече афуза… През туй време ще изварим сливите, че като надодат берачките, в една неделя — готово! — Пък подир нека си ва-а-али, колкото ще!…
Сега, цяла седмица вече, небето беше чисто, високо, замъглено едва-едва като от паяжина, както е винаги в ясните есенни дни.
След обяд Асен нахлузи голямата жетварска капела, стегна каруцата, метна се вътре и пое за Буковец. При портата поспря и се извърна:
— Моля ти се, наглеждай пилците… Да не ги изморим, преди да се излюпят!…
Скоро колата се изряза върху билото на хълма и превали оттатък. По пътечката към долния край премина Ката с кошница, да събира опадалите ябълки. Лукан преди обяд се бе спуснал по прекия път за града. Останах сам в затихналото имение. Младият овчарски пес Медун, с едно око синьо като мънисто, другото кафяво, скачаше тромаво наоколо с весело ръмжене и хапеше някаква треска, за да чеше растящите си зъби.
Обширният хаджи Вълчов имот цял бе потопен в синьозлатист слънчев блясък. Границите на тоя имот обгръщаха плещите на дългия хълм чак до долу, до баирите над града, а горе се събираха в гориста шапка на върха. Един стар път се спускаше по леката урва и делеше овощната градина и лозята от отвъдните нивя. Вдясно от шосето имаше чужди лозя, а по-долу, до края на хоризонта, лежеше равнината, която стигаше до Дунава. В тоя уморен есенен пейзаж, дето охровият цвят преливаше на места в меки кафяви тонове, само неправилните четириъгълници на лозята излагаха една буйна, чувствена и остра зеленина.
Изсушената пръст бе пъргава под нозете като гума. В бистрия въздух прелитаха беззвучно мушици, сегиз-тогиз в кокошарника изкукуригваше петел — и отново настъпваше тишина. Тишина безпределна, прозрачна, лъчезарна, като сиянията по иконите, в която се приготвяше нещо голямо и радостно.
Простряна под слънцето, огромна и топла, земята очакваше търпеливо края на своя дълъг родилен час. Тук-там, върху изсъхналата трева, тупаха зрели ябълки, ала по сенчестите места цели кичури не бяха се зачервили, както трябва. Дюлите имаха дебел зелен мъх — трябваше още дни, за да жлътнат. По корените, по стъблата, по клоните и тънките вейки последните гъсти сокове бързаха из дълбоките недра, наливаха кожиците, избистряха плода, насищаха с тайни аромати всяко зърно. Една невидима ръка се грижеше и за най-малката дреболия.
Отвъд пътя лежаха ниви, стари, неработени лозя и угари. Там беше запуснато и сънно. Сливите бяха обрани, само тук-там по клоните чернееше презрял, набръчкан плод, около който се въртяха оси. Но от стръмнината насам, чак до шосето, изглеждаше съвсем инак.