Особено щастливи бяха лозята. Дългите, идеално прави редици, с върлина за всяка лоза, на височина до човешки ръст, приличаха на безчислена зелена войска, строена за поход към равнината. И когато човек приближаваше до тях, веднага едно неуловимо шумолене пробягваше от лист на лист, като шепот на предупреждение, който се предава по всички посоки, чак до последните редици. Те знаят, че още е рано. Само ден-два-три най-много и ще бъдат готови. Но сега е още рано, затова потрепват така.
Цялата половина край шосето беше царство на афуза. По всяка лоза висяха огромни, тежки гроздове, сякаш десетки събрани заедно зърна на вимета, набъбнали от гъста и хладна сладост. Някои бяха вече кехлибарено-бистри, други още мътнозеленикави. До вътрешния синор един стар орех изглеждаше изтънял и някак посрамен: преди две седмици бяха го обрулили, наоколо бе покрито с шума и зелени черупки и във въздуха още стоеше горчив и освежителен мирис. Тук почваше мискетът — черни, мазни гроздове, които надничат под зелените листа с множество кръгли очи и аромат толкова силен, като че е изкуствен. Зад него бе тамянката: тя е „русо“ грозде — прозрачни, ахатови зърна, в които се вижда семката, и с тънък църковен дъх. По-нататък, до тънкокожата шасла, напъстрена със ситни лунички, имаше две редици султанка — това грозде, което се цени само заради дългите си черни и твърди зърна, без никакъв аромат, но хръскави и винаги хладни. Зад тях бяха винарските лозя. В падината, малко по̀ в сянка, беше отделено едно парче с късен памид. През студените сутрини в края на октомври неговите зърна са посипани със синкав прашец, върху който блестят капки ледена роса.
Всичко това, сътворявано по тайнствен път в тъмната дълбочина на тучната, сивочервеникава пръст, бе излязло сега отгоре в безкрайно разнообразие и щедрост и мълчаливо очакваше да получи от слънцето своята последна хубост.
— Като-о! Катино мари!…
Лукан се бе върнал и викаше по навик още от портата. Никой не се обади. Той влезе в двора, надникна в одаята на сайванта, после сви из пътечката, мърморейки си сам:
— Хм!… Добър ден, бай Коста! Вардиш ли, вардиш ли?… То и ний, затъ̀… оставихме те самичък тук, уж гостенин!… Де ли се е запиляла таз булка сбъркана?…
Той се бе пременил за града, с гумени емении, но не беше се обръснал: до събота има още време. На единия му пръст висяха нанизани на лико четири изчистени овчи крака. Той ги дигна, поогледа ги, ухилна се:
— Рекох и аз да принеса нещо… Ама де е таз жена бе, джанъм, да ги тури в тенджерата?… Че ако ги закача някъде, иди сетне ги търси в Медуновата колиба… Ха, донесох ти вестник от града. Още се биели, думат, ония там — испанци ли, африканци ли бяха… Пък като прочетеш вестника, дай ми го за цигари…
Лукан се стеснява да ми иска цигари и вече два-три пъти хитрува така. Изваждам кутията, запушваме и се упътваме към къщи.
— Ха! Щях да забравя да те питам. Не минува ли оттук един чиляк, не ти ли се е обаждал?… Трътлест един, базиргянин… Казака, таен от града… Като слизах отзарана, гледам го долу под ханчето, гуши се из синорите, навежда се, дебне нещо. Щом ме сапикаса, кимна ми да ида при него. В ръката му ей такъв ѐ парабел! Избягал бил из затвора един, арестантин де… Хванали му дирите насам. Млад мъж бил… Онзи ден избягал… Пък вчера задигнал от една берачка в тъдявашните лозя торбата й с хляба…
Той млъкна за малко, събра вежди и цялото му брадясало лице се насече с бръчици.
— Четири-пет „тайни“ пуснали да го ловят… „Ако се мерне, кай, към чифлика, удряй, с каквото можеш, и дръж! Кажи и на бай Асена! То ний, кай, ще го пипнем, то е ситур, ама да знайте, кай, ако доде из вашите лозя, тозчас да обадите в буковския участок“…
Седнахме върху стъпалата на откритата веранда. Лъхна ветрец. Напред се откриваха меките хълмове, огрени от слязлото към хоризонта слънце. В ранните лозя бяха почнали беритбата и оттам идеха проточени, бистри гласове:
— Хей, бай Коста! Каква е таз човешка оправа бе? Вие сте учени хора, кажи ми, че по някой път ми се замайва акъля!…
Лукан се завълнува, взе още една цигара, после посочи към златистата далечина:
— Я! Поглеж! Туй слънце, тез лозя, тоз плод… я! Тоз ветрец, дето мирише на чубрица!… Каква е хубост наоколо — да ти се доплаче, дето викат, от драгост!… Седи ли се, братче, в таквоз време между стените на хапуза?… Ще бягаш — не, ами главата си ще прежалиш, само да се измъкнеш!… Два дена — два!… Ама слободни да са!…
Той се загледа надолу към синкавата, премрежена равнина.
— Пък онова куче, Казака, с глад иска да го лови!… Нека той го лови — какво ни бъркат нас тука?… Те затуй му и плащат!… Ама само да се мерне тоз сиромах насам, не в участока, ами самин ще му покажа скритите пътеки, че и хляб биля ще му дам!… Джебчия бил, думат!… Брей!… Голямо чудо!… Обрал там някой си думбазин, дето сто пъти повече обира сиромашта! Ама онзи не го пипват, защото е хитър и знае и закон, и основание… Оправа човешка! — повтори той и плю настрана.