По шосето запухтя елегантна кола, зави към върха и изчезна, като остави само меко, затихващо бръмчене. Лукан я проследи с поглед:
— Курдовия дангалак пак зашета насам… Свят! Нали ти казвам: някой се бъхти, бъхти, пари за един впрегатен кон не може да събере, като бай Асена, пък тоз хубостник деня и нощя вози с афтонобила си женски… Баща му има бирена фабрика в града. Син му не е прост да работи я?… Едър един, млад мъж, има-няма трийсет години, гърба му широк — таман за две пръскачки. Отбива се тук често, мъкне шишета, има уважение към бай Асена, ама… не! Не е прилика той на чорбаджията!… Дип че бай Асен е добър, че го търпи и него, и други таквиз като него… Някоя нощ, току сме отрязали в първия сън, чувам Медун лае, ще се скъса. Отворя очи, стената на одаята светнала, блещят вън едни фенери на шосето, ту-ту-уу! — реве бурия на афтонобил… Ех, разбрахме я!… Минчо пристига, пак няма да се спи!… Стане бай Асен в леглото, наметне се, онзи се възлегне насреща му, мълчат някое време… Че сетне Курдовия като захване да разправя — спиране няма! Аз стъкна печката, направя им по едно кафе, онзи измъкне шише коняк и все разправя… Нашият слуша, слуша и хе-хе-е — рядко-рядко каже нещо накъсо. Онзи смучи и разправя — все свои дертове, за баща си, за фабриката, за годеницата си… За акъл иде той тука… Санким малко са на бай Асена неговите грижи, ами и чуждите ще оправя…
Лукан млъкна, изкашля се, примъкна се по-наблизо. Гласът му стана доверителен и глух:
— Чувай, бай Коста, ти си наш, свои сте с чорбаджията. Искам да ти кажа нещо за него. Тоз човек има нещо — кахър има, мисъл има… Дострашава ме понякоги, вярно ти казвам!… От пролетта насам два-три пъти става: влизам, приказвам му, той лежи възнак на кревата, както си е дошъл от работа, уж слуша мене, пък погледа му — хе-е-е някъде, господ знае де се е отплеснал! Вляза втори път и чак тогава ме вижда… Има едно черничко, дребно момче в града, Пано го казват, шлосер. Дохадя един-два пъти, все по мръкнало. Познавали се с чорбаджията от странство, работели заедно някъде си. Като се затворят двамата, чак до среднощ седят… Приказват, приказват, ама нисичко, нищо не се чува и не разбрах каква им е работата. Само на сутринта гледам бай Асен — съвсем замаян. Пита ме по пет пъти за едно нещо, не чува, акъля му на друго място…
Той още повече се приближи до мене:
— А пък една заран, помня, таман трябваше да ръсим лозята. Той лежи, чете една книжка, в стаята — дим, разбрах, че цяла нощ е будувал. „Остави ме, вика, Лукане, не ме закачай днеска, върши самин каквото знаеш!“ Ха сега де!… А пък инак — работи човека, работи като аргатин, като роб, дето викат, от мене повече се труди. И спори му, не е някой потриван!… То затъ̀ не е лека работата със земя да се бориш! Ама — яде го нещо тоз човек… Страх ме е някой ден да не зареже всичко и да си вземе пак очите нанякъде!… Един път седяхме ей тука, както сега с тебе. Бяха цъфнали ябълките, цялата градина надолу беше окичена, също като че бе навалял бял и пембен сняг. Приказвахме си. „Потрай, вика, Лукане, само пет години потрай още — че да видиш тогаз какво се казва чифлик!… Трахтори, трахтори, вика, ще пухтят тука, с камиони, вика, ще смъкваме на гарата и жито, и ябълки, и пилета, и грозде. Сиромах човек наоколо няма да остане. За всички работа ще има… Ти, вика, само команди ще даваш, пък на Роза, кобилата де, пенсия ще вържем — да яде зоб и да си почива! Пет години — не ща повече!“ Слушам го аз и хем ми е драго, хем едно нещо ми дума: тя мойта лесна, аз де ща да не трая, ами той, той дали ще утрай, дали ще го свърти тук дотогаз?…
Един стършел бръмна над главите ни като стрела и звукът дълго заглъхваше в привечерния въздух. По шосето се спусна пътническият автобус от Балкана. Лукан се дигна, тръгна към сайванта, дето вече трополеше Ката. Аз се прибрах вътре.
Тя беше като всичко наоколо, тая варосана отвън, вехта, но още жилава, изпълнена със скрит живот къща. Строена по господарски, с яки основи и зидове, с широки стаи, зимник и обширен таван, сега тя се бе поразсъхнала, каменните стъпала отзейваха големи пролуки, мазилката се бе поизлющила. Ала изпод земята същите тайни сили, които носеха мъзга на дървесата, на тревите, на буйните лози, стягаха и крепяха като с невидими железни скоби високата сграда, която приличаше на бял кораб сред зелените къдрави вълни. Един сложен, съставен от много миризми дъх се излъчваше от стените, от пода, от старите долапи. Дъх на плодове, на пръст, на сух лук, на ракия, на дим — и мек, далечен аромат от липов цвят.