Асен, в изцапана риза и с цигара в уста, пресипва с голямата гребалка последната каша от каците. Сетне подсилва огъня и сяда на пейката до дядо Михал.
— А! Заповядайте, заповядайте да разгледате нашия дестилатор — посреща ме той. — И услужете си сами, моля ви се! — сочи с поглед към чучурчето.
Гребвам с издълбаната кратунка, голяма колкото кафена чашка, в котела. Прясната още топла ракия отначало припарва и разлива ароматна слабост по цялата снага, която после неусетно се превръща в приятно самочувствие на бодрост и сила.
— Е? Как ти се струва тоя земен сок?…
Аз помагам да напълним казана, нося дърва отвън. Сетне сядаме на пейката.
Дядо Михал излиза към селото. Той дълго тътре схванатите си крака, за да изкачи стъпалото пред вратата. Асен го гледа, докато закриви към мегдана. После се обръща към мене:
— Ще запомня тая нощ… Знаеш ли какво научих?… Дядо Михал нямал дори шейсет и пет години!…
Той хвърля с яд две дървета в огнището.
— „Дядо“, а… Само петнайсетина години по-стар от мене!… Дядо!… Не би могъл дори да ми бъде баща. Разбираш ли? Свинство! Досега не бях помислял!…
Сивите му метално-спокойни очи блуждаят в пространството. Устните, които закриват два реда хубави, запазени още зъби, са изопнати и потрепват в ъглите.
— Да сменим водата, че е възвряла.
Работата сега е лека. При това тоя казан е последен. Носим от кладенеца отсреща вода за охладителя, поддържаме огъня, изваждаме празните каци до каруцата. После се връщаме вътре.
Вън слънцето вече се е смъкнало. Няколко полегати лъчи се промушват през пробития покрив и стават прашно-синкави от дима. Неочаквано дупката на вратата се засенчва: на прага се е изправила женска фигура, в лятна рокля, с голяма чанта в ръка и наднича вътре:
— Помага бог, господин Вълчев! Още ли работите?…
Гласът е свеж и весел.
— Сполай ви, момиче! Още ами! Като не останахте да ми помагате!… Елате де, елате да ви представя! Моят гостенин и приятел, госпожица Славка — акушерка на общината Буковец.
Той ми хвърля бърз дяволит поглед и продължава:
— Най-важната личност тука, помага за увеличаване на народонаселението, макар че сама е девственица! Няма шега — аз гарантирам!…
— Ах, господин Вълчев! Моля ви се! Не почвайте пак!…
Момичето цяло се зачервява, но очите му се смеят.
— Влезте де, влезте! Кажете, отспахте ли си след нощес?…
И без да чака отговор, добавя, обърнат към мене:
— Прекарахме цяла нощ тука, двамата… Е! И дядо Михал беше, ама той е стара лисица, легна си по-рано зад казана…
Той се усмихва със своята чудна, малко смущаваща усмивка, само с устните, а очите стават все така сериозни, спокойни, далечни.
Момичето отново пламва, объркано и щастливо от закачката:
— Ах, господин Вълчев! Какъв сте! Ами!… Цяла нощ!… Като си отидох, нямаше още единайсет… Нали с дядо Михал си тръгнахме!…
Той я хваща за брадичката!…
— Добре, добре, добре, малка!… Ай! Извинете! Ръцете ми били изцапани! Виж — обръща се той към мене, — погледни, какъв тен, а?… Прасковен!… Какво искаш — младост!… Младост, приятелю!… А какъв бюст! Като на Диана Ловджийката!… — Той продължава да я оглежда цялата, като че е млада кобилка. — Само бедрата — мъ-ъ-ничко — мъничко да бяха по-дълги! Но нищо, и така е чудесно!… Напомня ми едно момиче… Ама чакайте! После ще приказваме. Сега ще ида да се измия, вие през това време можете да си направите любовни признания — аз не ревнувам…
Ние сядаме, черпим се с кратунката, разговаряме. Девойката е приказлива. Скоро узнавам нейната проста история: сираче от войните, майка й умряла наскоро след бащата, тя израсла в пансион. После свършила акушерско училище, стажувала в болница и от четири месеца е в Буковец. Животът тук не е лек, хората, вярно, не са лоши, но — прости, стиснати, нехаят за здравето си и когато са болни. По-рано имало лекар, стоял половин година и напуснал. „Аз досега, да не ми е уроки, имах късмет. Три раждания изкарах — и трите благополучно. Колежката ми преди мене още отначало има два смъртни случая, едно след друго. Не дай господи!… Лошото е, че съм съвсем самичка. Подивява човек. Кметът е от града, учителите всички са семейни. Само с господин Вълчев дето се виждаме, кога дойде насам. И то на седмица или на двете веднъж. Господин Вълчев е зает човек, имот има, познати много…“ Тя повтаря името му с очевидно удоволствие. Сетне извръща очи навън и погледът й излъчва плаха, едва сдържана нежност. През светлата дупка на вратата се вижда полянката пред колибата, огряна от залязващото слънце. Асен, съблечен до пояс, се плиска със студена вода. Така с мургавия, мускулест, стегнат торс, в панталони, целите изцапани със син камък и кал, бос, в груби сандали, той прилича на рисунка от модерен художник. След малко пристига и сяда при нас, избръснат, в чиста риза, лъхащ на одеколон. Кратунката отново ни изрежда.