— Та сега, да ви довърша… Исках да си припомня на кого ми прилича по фигура и по лице госпожица Славка. Само така външно, разбира се… Пътувах веднъж — беше някъде из Нормандия — с моята таратайка, едно двуместно рено, с което разнасях мостри, и привечер при един завой гледам, на двеста-триста метра напред — жена. Върви пешком в същата посока. С шапчица, с високи токове, градска птица. Настигам я. Спирам. Питам за къде отива. Тъй като пътят ни е един, ако обича, да се качи в колата. Тя се изплези ухилена и отвърна: „Иска ли питане за това!… Дайте ми една цигара!“ Младо, деветнайсет-двайсетгодишно. Бланш се казваше… Не беше стока, да прощавате, ама младо, младо!… И хубава!… Тръгнала с приятеля си за Руан, в близкото градче се скарали, оставила го и понеже нямала пари, решила да върви пеш… „По дяволите! Знаех, че някой тип ще ме качи в колата си!“
Слънцето вече е залязло. В землянката се смрачава. Младото момиче чака една-две минути, преглъща, обажда се несмело. Очите му са големи и сериозни:
— После?… Вие… Какво стана?…
Асен се усмихна, взема едната и ръка и изследва един от пръстите й:
— После? Какво?… Остана при мене три месеца… След това тръгна с един професионален танцьор…
Чучурчето вече престава да пуска. Работата е привършена. Стягаме се, натоварваме бурето и каците на колата. Още веднъж се почерпваме. Асен впряга старата кобила, обляга се на канатата и гледа закачливо девойчето:
— Да бихте ни предложили сега, госпожице Славке, една хубава вечеря!…
— Хайде де!… — просиява момичето. — Стига да се съгласите! Хайде, заповядайте у нас! Ще изпържа яйца, имам кисело мляко…
— Ах! Ах! Ах! Яйца и кисело мляко! Моля ви се! Елате у дома, аз да ви гостя така — че и по-добре, даже…
Той бутва назад широката капела и премрежва очи:
— Някой ден, когато бъдете в чужбина, малка моя госпожице акушерке, обадете ми се, да ви кажа какви чудесни неща за ядене има в света и де може да ги намери човек…
Очите на девойката блясват. Гледа го право в лицето.
— Трябва тогаз вие да ме заведете в странство, господин Вълчев, и да ми покажете! — казва тя бързо, на един дъх, станала изведнъж смела от ракията, от вечерния час, от близкото разделяне.
Той я поглежда усмихнат и учуден. Помълчава, обръща лице към мене:
— Я гледай! Малката… малката вече не е малка!… Добре, много добре! Така да бъде!… Та сега слушайте. Ако ви се ще да хапнете пате-дьо-фоа-гра, ще отидем в Оверн — знаете ли къде е то, госпожице Славке! Не? Няма и защо да знаете, нали се пазарихме, че аз ще ви водя! Ако пък ви се ядат кренвирши — сочни, млечни, с чудесна горчица, равна на дижонската, и с най-хубавата бира в света, — ще идем в Прага. А може би ви се сръбва рибена чорба? Ще ви заведа тогаз в едно местенце около Тулон, дето се приготвя единственият на земята буйабес! За пържена риба обаче ще отскочим до Гърция, близо до Атина, във Фалерон. Там, на брега на морето, ще ви предложа червени, като позлатени, барбуни и ще ги полеем с онова бяло вино, което по цвят прилича на дървено масло, а има дъх на смола. Още искате ли?… Мене ако питате, сега бих се задоволил само с половината от тия чудеса!…
В здрача нейният глас прозвучава тихо, замъглен неочаквано от тъжна кротост:
— Колко неща сте видели!… Как ли ви е скучно тука?…
Той поклатва глава:
— Скучно?… Хайде де! Отде пък ви хрумна това?… Скучно? Хм! Ами оранта, ами лозята, ами гъсениците, ами данъците?… Хе-хе-хе! Че по-голямо разнообразие има ли, госпожице Славке?
— И… не ви ли дотежава тъй по някой път, все самичък?…
— Пак сгрешихте, видите ли! Как ще съм сам: ето я Роза — знаете ли как ме обича? Щом ме види — отдалеч цвили. Ами господин Лукан и госпожата му, ами Медун?… Ами ония четиридесет пилци, които аз сам, без ваша помощ, се готвя да акуширам след няколко дни?… Целият тоз народ, как мислите — нищо ли не е? И ето на̀, ние се бавим тука, а те всички отдавна ме чакат в къщи!
Той се изправя, подава лявата си ръка, а с дясната потупва нейната отгоре.
— Довиждане, момиче! Защо не наминете някой ден към мене? Вие май никак не сте дохождали?
— С най-голямо удоволствие! Когато кажете, господин Вълчев! Че как ще дойда — вие сега за пръв път ме каните!…
— Елате, елате!…
Сядаме отпреде в каруцата, кобилата поема отначало равен тръс, сетне тръгва ходом. Девойката върви донякъде зад нас и маха ръка. В мрачината светлата й фигура личи някое време, после зад един плет изчезва. Вечерта е паднала, но здрачът е прозрачен като хладна, потъмняла вода. Селото сега е по-оживено. Мърдат сенки, щапат в праха боси нозе, пред вратните мучат говеда, откъм общината се чува радио. След няколко минути слизаме на шосето и веднага ни лизва тънък октомврийски ветрец. Небето е тъмно, звездно и сякаш цялото върви заедно с нас. Пътят неясно белее напред. Става хладно. Покриваме се двамата с една черга, запушваме. Мълчим. Аз знам: в тая минута неговите мисли, както и моите, кръстосват безредно — тук — там — наблизо — или безкрайно далеч — навсякъде в тая нощ, из цялата тъмна земя, преплитат се със спомени, със случайни неща, с тайни желания, със съжаления и светът изглежда още по-огромен, по-усложнен и неразбираем. Това е винаги, когато си лице срещу лице с първичните неща и усещаш до себе си друго човешко присъствие, мълчаливо, затворено, почти враждебно, защото е отделно от тебе. Ала достатъчно е да се разчупи мълчанието, да прозвучи до тебе друг човешки глас, малко приглушен от мрака, да светне до рамото ти друга цигара и като по чудо изведнъж изчезва всичко извън тая минута: целият свят се прибира тук, ей в този път през заспалите хълмища, в тая тъмна каруца, която лъха на сено и на прясна ракия и води към къщата, дето чакат всичките наши малки, мили грижи… Такава е човешката душа: ненаситна и безкрайно смирена в едно и също време.