Той изведнъж млъква.
— Пък може би това е то — истинското, а?… Кой ще ти каже?… Може би другото, което смятаме нормално, е само пауза, празнота, очакване?…
— Ами твоята точка?
Ние сме допрели рамене под чергата да се топлим, клатушкани от колата, загубени в тихата хладна нощ. Думите звучат отчетливо, с някакъв по-дълбок и в същото време като че недоизказан смисъл.
— Ами твоята точка? — повтарям аз.
— Не знам… Наистина не знам — мръдва глава той. — По-рано, преди да се върна, беше друго. Струва ми се, че сега не съм вече същият. И затова предишното не влиза в сметката… Дойдох тук с настървение, с увереност, че ще поема в ръцете си и ще стегна имота. Искаше ми се да прошуми пак хаджи Вълчовото име, както преди! И мисля, че успях наполовина. Само че, видиш ли, това трябваше да стане поне десет години по-рано… Понякога ми се струва, че имам работа и сили за три живота, а сега, като помисля… — в гласа му трепва ядовита насмешка — то е навярно като това слънце денем — огромно, пламтящо, разточително и всеки ден все по-краткотрайно… Разбираш ли?… А обичам тая земя, обичам старата къща, съградена от баща ми, фиданките, садени от майка ми. Понякога, когато стоя изправен сред лозето, усещам, като че ли краката ми имат корени, истина ти казвам!… Обичам тия прости, нечисти, крадливи и гладни хора, сред които живея. Хокам ги, мъча се да станат поне получовеци. Уча ги да си правят нужници, давам им хинин, а те газят нивите ми е добитък, крадат кофата на кладенеца, от който всеки минувач по шосето се отбива да пие вода… Веднъж дори щях да пребия едного: беше ми отровил кучето, майката на Медуна… И все пак добре се погаждам с тях… защото, знаеш ли, като че ми липсва нещо — това тъмно, страстно чувство на собственост. Повече ме влече да се боря, да преодолявам. Три години вече, от сутрин до среднощ, аз съм на бойна нога: водя непрекъсната борба с десетки явни и тайни врагове. Със суша, с градушка, с измръзване, с гъсеници и насекоми, с мана̀, с мор по кокошките, с плитките хитрини на изполичаря, с данъчните агенти, с просрочените полици… Не знаех само, че моята собствена физическа персона ще стане може би най-страшният враг на работата ми: от някое време силите ми не са като по-рано. И сегиз-тогиз ме промушва, като свредел, ревматизъм в ставите. И все пак добре е така. До̀преди година не се свъртах на едно място. Всички граници съм минавал със и без паспорт. Навярно — тука е била моята точка, щом питаш… Сега сам не разбирам как, но се успокоих и всичко ми се струва по-инак. По-добре или по-зле? Не ща да зная!…
Каруцата трополи вече отвъд превала. Роза ускорява крачките, бърза да се прибере в обора. Долу, в невидимата далечна равнина, мъждукат едва забележими светлинки. Нощта е станала още по-притаена и гъста.
— В други ден почваме беритбата. Трябва да се наеме още една кола за гарата… Да се намерят пари за берачките… Да се приготвя храна за петнадесет души. Трябва, трябва… трябва. Какво ли не трябва?
Той отмята чергата от плещите си. Отдалеч се чува веселият лай на Медун, който ни е подушил и тича да посреща.
— А малката?… Какъв кураж, а, изведнъж?
В мрачината усещам, че цялото му лице се усмихва.
Колата препуска надолу. Кучето пристига, хвърля се, скимти, квичи от радост, тичайки наоколо. Роза сама прави голям завой към портата, тръсва ни на прага и изведнъж спира сред двора.
От тъмното изниква Лукан:
— Ха добре дошли!…
В огнището на сайванта пламти огън. Едно котле е закачено над него, иде мирис на варена царевица. Край огъня са приседнали двама души и сенките им, грамадни и изкривени, мърдат по стената. Ката и още някой.
— Бай Асене, Пано шлосерчето те чака… От светло още дойде. Имал нещо да ти казва, важно било.
Приближаваме до огъня. Ката и момъкът стават. Асен се здрависва с него.
— Какво те е назорило по туй време, Пано — казва той, намятайки кожената куртка. Сядаме край огнището на ниски, трикраки столчета.
Гостът не отговаря веднага. Той е дребен, изцапан с черно момък. Под оваляния му каскет бляска остър, недоверчив поглед.
— Имам малко разговор с тебе, бай Асене! — казва сухо той и се изправя.
— Седи си, седи! Думай направо. Тук няма чужди хора! Лукане, донеси шишето да се посгреем! Почвай сега, господин другарю!…
Другият неохотно сяда пак, мълчи една минута и изведнъж вперва поглед в очите на домакина:
— Днеска получих писмо от Йово, от Нови Сад. Нали го помниш, беше контрметр в нашето отделение, в Бийянкур. Другата неделя една дружина техни, пет-шест души, тръгват… Уредили всичко, чакат само пашапорти. И ние с тях. Троицата — Гено, по-малкият братовчед и аз. Направо за Марсилия. Оттам по море, през Барцелона, в Мадрид. Другарите имат нужда от помощ… Ти?…