Саки
Есме
— Всички ловни истории си приличат като две капки вода — рече Кловис, — точно както и историите за конни надбягвания са досущ еднакви и…
— Моята ловна история е съвсем различна от онези, които някога си чувал — прекъсна го баронесата. — Това се случи доста отдавна, тогава трябва да съм била на около двайсет и три години. По онова време двамата със съпруга ми все още живеехме заедно; нали разбираш, никой от двама ни не можеше да си позволи да дава издръжка на другия. Въпреки всичко, което казват поговорките по този въпрос, бедността е заздравила повече семейства, отколкото е успяла да разруши. Но затова пък винаги ловувахме с отделни сюрии кучета. Впрочем това няма нищо общо с историята, която се готвя да ти разкажа.
— Още не сме стигнали до срещата на ловците. Предполагам, че е имало среща — рече Кловис.
— Разбира се, че имаше — отвърна баронесата, — обичайната групичка беше на линия, най-вече Констанс Бродъл. Констанс е едно от онези снажни румени момичета, чиято външност така добре се връзва с есенните пейзажи или с коледната украса в църквата.
„Имам предчувствие, че ще се случи нещо ужасно — рече ми тя, — не съм ли малко бледа?“ Беше бледа приблизително като глава цвекло, чула лоши новини.
„Изглеждаш по-добре от обикновено — казах, — но на теб това и бездруго ти се удава толкова лесно.“
Тя още не бе успяла да схване смисъла на забележката, когато се наложи да се заловим за работа: хрътките бяха надушили една лисица, скрита в храсталака.
— Така си и знаех — вметна Кловис, — във всички истории за лов на лисици, които някога съм чувал, винаги има лисица и някакъв храсталак.
— Двете с Констанс яздехме добри коне — продължи баронесата невъзмутимо, — тъй че с лекота препускахме в първите редици, въпреки че гонитбата бе разгорещена. Към края обаче трябва да сме се отцепили от останалите, защото по едно време загубихме хрътките от погледа си и се залутахме безцелно из някаква непозната местност. Това беше крайно неприятно и аз лека-полека почнах да губя самообладание, ала тъкмо когато си пробивахме път през един рехав плет, за наша радост зърнахме хрътките, стремглаво преследващи някакво животно в долчинката току под нас.
„Ето ги — извика Констанс, а след миг добави слисано: — За Бога, що за звяр са погнали?“
Създанието със сигурност не беше лисица. На ръст бе над два пъти по-високо, имаше къса грозна муцуна и извънредно дебел врат.
„Това е хиена — провикнах се, — навярно е избягала от парка на лорд Пабъм.“
В този момент подгоненият звяр се обърна и пресрещна преследвачите си, а хрътките (само десетина) го обградиха в полукръг и зачакаха с доста глуповат вид. Очевидно се бяха откъснали от основната сюрия, подведени от миризмата на тази неизвестна твар, и сега, когато успяха да хванат натясно плячката си, не можеха да решат как да постъпят с нея.
Хиената приветства нашата поява с видимо облекчение и несъмнени признаци на дружелюбие. Личеше си, че е свикнала на неизменно добро отношение от човешка страна, докато първата й среща с глутница кучета вероятно я бе оставила с лоши впечатления. Хрътките се смутиха още повече, когато плячката им показа такава внезапна симпатия към нас, тъй че съзряха в слабия звук на ловен рог, разнесъл се в далечината, добре дошъл сигнал за дискретно оттегляне. Двете с Констанс останахме сами с хиената в сгъстяващия се здрач.
„Ами сега какво ще правим?“ — попита Констанс.
„Много те бива да задаваш въпроси“ — казах аз.
„Добре де, не можем да стоим тук цяла нощ с хиената“ — сопна се тя.
„Не зная какви са ти представите за уют — рекох, — но на мен и през ум не ми минава да прекарам нощта тук, дори и без хиена. В моя дом може и да не цари семейно щастие, но поне има течаща вода, гореща и студена, и домашна прислуга, както и още някои удобства, които тук липсват. Предлагам да поемем към онзи горист хълм вдясно, струва ми се, че пътят за Краули минава точно зад него.“
И тъй, понесохме се в бавен тръс по едва забележимия коларски път, а животното бодро ни следваше по петите. След малко чух неизбежния въпрос:
„Боже мили, какво ще правим с тази хиена?“
„Какво се прави с хиените обикновено?“ — троснато попитах аз.
„До тоя момент никога не съм си имала работа с такава твар“ — рече Констанс.
„Нито пък аз. Ако знаехме поне от какъв пол е, можехме да я кръстим някак. Навярно бихме могли да й викаме Есме, името, струва ми се, е подходящо и за двата случая.“
Все още бе достатъчно светло, за да различаваме обстановката край пътя, и ето че обзелата ни апатия изведнъж се изпари, щом се натъкнахме на малко полуголо циганче, което береше къпини от един нисък храст. Внезапната поява на две жени, яхнали коне и придружени от хиена, здравата стресна хлапето и то избухна в плач, но и без това едва ли щеше да ни послужи като източник на някакви полезни географски сведения. Все пак имаше вероятност да попаднем на цигански катун някъде нагоре по пътя. Изпълнени с тази надежда, но без да пожънем особен резултат, изминахме още една-две мили.