— Няма как — въздъхна Луис, — ще трябва да се прави мост. Другояче няма да можем да минем. Алмагро ще ни помогне.
Гаучото помисли малко и съобщи плана си.
По негово указание отсякоха две достатъчно дълги дървета, очистиха ги от клоните и, като опираха края на всяко о един голям камък, повдигаха другия му край с помощта на ласа и го полагаха на отсрещния бряг. Дърветата легнаха по такъв начин, че помежду им не остана повече от един фут празнина, после оригиналният мост бе застлан с клони и листа и така стана възможно по него благополучно да преминат и хората, и животните.
На другия бряг бързо накладоха огън и разпънаха палатка за нощуване. Нощта премина без каквито и да било приключения. На сутринта ги разбуди кресливата песен на папагалите и на едни хубави чернобради птици — Fringilla Barbata, както обясни Луис.
След като закусиха от запасите си, пътешествениците бавно се заизкачваха по склона на планината сред рядък храсталак. Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-редки и по-малки ставаха дърветата, толкова повече се снишаваше и оредяваше и тревата. Надеждата за дивеч изчезна, наложи се да се хранят само с готовото „чарки“ (пушено сушено месо, което трябваше да се очуква, за да се яде) и царевица. За щастие, още не се чувстваше недостиг на вода.
Така изминаха няколко дни в уморителен път. Неочаквано, една вечер, когато вече се готвеха да се разположат за нощуване, някакъв тропот привлече вниманието им. Всички учудени се спогледаха и на светлината на огъня видяха благородната муцуна на Нигър. Конят изглеждаше здрав и бодър. Хванаха го с мъка и го предадоха на мистър Мъртън, който качваше при себе си ту едната си дъщеря, ту другата. Другите вървяха както преди пеша, от което всеки ден им отичаха и ги боляха краката, а обувките им станаха на парцали.
— Ей, мистър Джек — си позволи да забележи веднъж Нана. — Като гледам вашите обувки, не мога да ги сравня с моето „сабо“! Подарявам ви го, аз си имам още един чифт!
Излезе, че предвидливата мома си беше приготвила за из пътя „сабо“ — дървени обувки, които свършиха добра работа. Джек, на когото краката бяха само рани, с благодарност събу обувките и обу „сабото“. Другите го поглеждаха със завист. Дори изтънченият Чарлз, който за кратко време скъса няколко чифта изящни лондонски ботинки, заяви че при пръв удобен случай ще се снабди със „сабо“.
Независимо от несгодите, всички бяха здрави и весели. Дори мисис Мъртън значително се поправяше от студения, укрепващ планински въздух. Ръката на Алмагро почти оздравя. С една дума, всичко щеше да е наред, ако не бяха оскъдността на храната и трудностите на пътя. Колко пъти вече те се изкачваха в планината и се спускаха в долините, а пред тях отново и отново възправяше исполинския си гръбнак главното било на Кордилерите. Момичетата с трепет поглеждаха увенчаните с вечен сняг върхове и не спираха да се обръщат към Алмагро с тревожни въпроси, дали няма да се наложи да ги прехвърлят и тях. Но той ги успокояваше, че ще ги преведе през клисурите.
Най-после, след дълъг и уморителен път, те достигнаха най-горната точка на превала. Това беше обширно плато, върху което снегът се задържаше през цялата година. В средата му се виждаше замръзнало езеро — очевидно кратер на угаснал вулкан. От двете страни на превала се чернееха навъсени планини, а отпред планината се диплеше, потънала в преспи. И там, на самия хоризонт, зад този широк, безкраен склон се виждаха, подобни на лека синкава мъгла, пампасите.
Обнадеждени, нашите пътешественици започнаха да се спускат надолу, като забравиха дори глада и умората и дълго не срещаха ни най-малък признак на зеленина. Животните, които от дълго време не си дояждаха, едва се влачеха.
Но ето че най-сетне навлязоха в долинка, където изпод снега се показваха няколко сухи растения и миналогодишна трева. Животните лакомо се нахвърлиха на тази оскъдна паша. Предстоеше да се спуснат на още неколкостотин стъпки по-надолу, за да стигнат до един дол, където Алмагро знаеше няколко пещери, в които можеха да се скрият от толкова честите по тези места планински виелици. Гаучото сподели, че по време на странстванията си неведнъж му се беше случвало да почива в тези пещери.
Но как да слязат в дола? Наклонът беше наистина доста полегат, но плъзгав, а пътечката много заобикаляше и, ако вървяха по нея, щяха напразно да изхабят много сили. Алмагро разреши просто този въпрос, като предложи да се хлъзнат в дола по снега. Първоначално едно такова слизане им се видя чудновато, но после всички се убедиха, че нищо друго не им остава. Хлъзнаха сандъците, куфарите, след тях подкараха животните, от които мулето и ламите (сред тях вече имаше една мъничка, която се появи на бял свят насред планината по време на пътуването) се заспущаха като на шега, а конете — с усилие. Най-накрая се спуснаха благополучно и хората. Издириха и пещерите, за които казваше Алмагро. В едната от тях намериха храсти, събрани преди време от гаучото, за да се намират; под тях беше затрупана цяла торба царевица, която също намериха.