Тази находка развесели нашите приятели, а хванатият случайно от Алмагро в пещерите огромен, тежащ десетина килограма пампаски заек, който се среща и в Андите, окончателно ги доведе до възторг, защото обещаваше за вечеря отдавна изчезналото за тях печено.
Нана действително сготви от заека вкусна гозба, от която всички хапнаха с охота.
През нощта ги разбуди страшен вятър и шум на падащи от планината камъни, придружен от цвиленето и блеенето на изплашените животни.
— Ето от кое се страхувах през цялото време — каза Алмагро, когато се обърнаха към него. — Това са темпоралес4 — страшните есенни виелици. — Сигурна смърт очаква онези нещастници, които застигнат в планините! Трябва да благодарим на Бога, че навреме стигнахме до надеждно убежище!
И наистина, когато отмахнаха камъните, с които вечерта бяха запушили входа на пещерата, видяха че беше натрупало два фута, а снегът продължаваше да вали, въртейки се в дива вихрушка.
Снегът не спря да се сипе още цели три денонощия и нашите приятели започнаха вече да губят смелост — запасите им почти напълно се изчерпаха, а и животните беше трудно да се изхранят.
Само мистър Мъртън, който беше дълбоко вярващ човек, не се отчайваше.
— Не унивайте, приятели — казваше той. — Щом Господ простираше досега десницата си над нас, и сега няма да ни изостави!
Сякаш за да се оправдае неговата дълбока вяра, на четвъртия ден времето внезапно утихна.
Всички, с нетърпение очаквали този момент, побързаха да излязат на чист въздух. Пред очите им се показа неизгледна бяла пелена, която покриваше планини и долини.
Но нямаше избор — трябваше да се отиде на лов, да се намери нещо за ядене. Незабавно Луис и Алмагро се приготвиха за път; към тях се присъедини и неукротимият Джек, въоръжен с копие, ласо и бола.
Ловците тръгнаха. По някое време вървящият напред Джек, се затича към една стръмнина, което подсказваше, че е видял дивеч и… внезапно изчезна от погледите на ловците. Оказа се, че беше пропаднал в снега. Но колко дълбоко, никой не знаеше. Тогава Луис повика младежа и скоро от едно място се показа края на копието му; едновременно с това се чу и глухият, като изпод земята глас на Джек. Нашите приятели веднага решиха какво да правят. Свързаха здраво две копия, завързаха на края им едно дълго ласо и като спуснаха примката му в снежната дупка, извикаха на Джек да се върже, за да го измъкнат. След няколко безуспешни опита им се удаде да издърпат момчето невредимо, но пребледняло, с натъртени ръце и навехнат крак.
— Е, благодаря! — продума Джек. — Сега ме оставете да полежа, а вие недейте изпуска гуанаките — именно заради тях пропаднах!
Наистина, недалече се виждаше цяло стадо от тези животни, които спокойно разриваха тревата изпод снега. Ловците не чакаха да ги подканят отново и тръгнаха в указаната посока. Скоро те успяха да повалят два хубави екземпляра, които едва довлякоха до мястото, където лежеше Джек. Да мъкнат дивеча до пещерата нямаха вече сили, затова Алмагро отиде за мулето си и за въжета, с помощта на които успяха да закарат лова, а също и Джек, когото поставиха върху гуанаките. Докторът прегледа пострадалия крак, сложи му компрес, превърза го и всички седнаха на обяд, който чевръстата Нана приготви набързо.
Глава VI
Козината на гуанаките остригаха и скриха в торби, а лойта от одраните и почистени кожи прибраха най-старателно. Една част от месото заровиха в земята прясно, а останалата нарязаха на дълги ивици, широки — четири дюйма5 и дебели — една трета от дюйма, които изсушиха на огън. Приготвеното по този начин месо, което южноамериканците наричат „чарки“, трае доста дълго. Преди да го варят, обикновено го чукат между два камъка, за да се размекне.
Изминаха няколко дни, но положението на преселниците не се подобряваше. Снегът не намаляваше, а и дивеч нямаше — очевидно беше, че и гуанаките са слезли в ниските долини. При едно изкачване над пещерата, в която се бяха подслонили, Луис съзря долу, на двеста метра под тях, зелена долина. Дотам можеха да се спуснат право по склона с пързаляне. Той опита този път сам и като го намери напълно подходящ, предложи и на другите да се спуснат по същия начин. Младежите с възторг приеха неговото предложение — до такава степен мисълта за едно такова пътуване ги увлече. Само боязливите съпрузи Мъртън в началото не искаха и да чуят за подобен метод на придвижване. Но, след като Луис и Алмагро на няколко пъти се спуснаха върху гуанаковите кожи и винаги се завръщаха благополучно, с което доказаха безопасността на такова пренасяне, Мъртънови най-после се съгласиха и бяха спуснати с голяма предпазливост.