— Тя е като мене, от испански произход — забеляза Алмагро и ласкаво добави: — Не се плаши, милинка! Ние сме християни и приятели. На никой няма да позволим да ти стори зло.
— И аз съм християнка — отвърна момичето на испански. — Имайте милост!
— Къде живееш?
— Тук в гората, при татко и брат ми, които са убити. Озадачени от този отговор, Алмагро и Джек отидоха на посоченото място и там, под едно дърво, наистина намериха два, покрити с листа и клони, трупа, започнали вече да се разлагат.
— Кой ги довлече тук? — попита Алмагро.
— Аз — отговори с плач момичето. — С помощта на един голям клон, домъкнах най-напред татко, а после и брат си, за да ги пазя от гладните кондори. Преди два дни паднах от дървото и си навехнах крака, тъй че не можех да ходя нито до пещерата за храна, нито до потока за вода. Очакваше ме гладна смърт.
— Горкото дете! — съжалиха я пътешествениците и побързаха да занесат ранената в жилището, където й дадоха праскови и царевица.
Момичето лакомо се нахвърли на храната, после помоли да я занесат в гората през дупката на задната стена. Те я отнесоха няколко крачки нагоре и се спряха пред гъстите храсти, които растяха под една стръмна скала.
— Сложете ме тук на земята! — помоли малката. Когато го направиха, тя повдигна сведените до самата земя клони и показа на Джек едва забележима пътечка. После му обясни, че по нея, скоро ще стигне до един тъмен камък, зад който е входът на пещерата, послужила й за скривалище. Джек тръгна по посочената пътека и скоро се озова в пещерата, където имаше няколко торби царевица.
Решиха да не вземат засега нищо от пещерата, а да се върнат в бивака и там да обмислят положението си. Разбира се, отнесоха там и раненото момиче и докторът заедно с Нана положиха грижи за него. След като му дадоха успокоително и то заспа дълбоко, приятелите ни се замислиха какво да правят.
— Знаете ли — забеляза Луис, — струва ми се, че няма да е зле, ако спрем тук. Според мене, по-хубаво място за лагеруване не може да се намери. Жилището може бързо да се поправи и да стане не само годно за живеене, но и удобно. Местоположението е прекрасно и не е на открито, което е твърде важно. Водата е до нас, царевица — колкото искаш, а в реката, по всяка вероятност, има вкусна риба!
— Но тук вилнеят свирепите индианци — обади се страхливо мисис Мъртън. — Струва ми се, няма да мигна спокойно при мисълта, че може да чуя ужасните им крясъци, както ги описваше Алмагро.
— Успокойте се, мисис! Индианците обикновено никога не се завръщат на мястото, което са разграбили.
Алмагро го потвърди. Въпреки това мисис Мъртън пак не се съгласяваше да спрат тук за дълго.
Тези размишления продължиха до посред нощ, а на другия ден Мария, така се казваше малката испанка, разказа печалната си история.
— Вече две години, откакто я няма мама. Тя беше добра и нежна, учеше ме да вярвам в Бога и на разни ръкоделия. Понякога седяхме под прасковите, татко свиреше на китара, а мама пееше песни за далечното отечество. Имах още двама големи братя, които постоянно ходеха с татко на лов за пуми и щрауси. Понякога татко и най-големият ми брат вземаха събраните животински кожи и щраусови пера, отиваха някъде далече и се завръщаха едва след няколко дена, натоварени с барут, сачми, куршуми, ножове и сечива за градината, а на мене и мама донасяха шарени кърпи. При нас не стъпваше чужд човек.
Веднъж татко и брат ми Фернандо се върнаха от лов сами. Били срещнали някакви пътешественици и решителният Гонсало, по-старият ми брат, се наел да ги преведе през Кордилерите.
Мама много се разтревожи от отсъствието му и за съжаление, нейното предчувствие се оправда. Минаха дни, седмици и месеци, но Гонсало не идваше! Тогава татко и Фернандо тръгнаха да го търсят. Дълго се лутали из планините. Най-после на ръба на една пропаст попаднали на скелет на муле и по остатъците от чула разпознали мулето на брат ми. Навярно добичето се бе спънало и нещастният ми брат се търколил в пропастта. Татко и Фернандо се върнаха, обзети от дълбока скръб.
Мама, когато научи какво са намерили, от мъка започна да вехне и към есента почина. Напролет татко, за да не ме оставя сама вкъщи, изпрати Фернандо да издири останките на брат ни, като най-строго му нареди да не се връща през другия проход, който е по на юг от нас, понеже бил добре известен на индианците. Но брат ми беше млад и безгрижен. Като намерил пропастта, на чийто край бил скелетът на мулето, той тръгнал по други долини, и като напук, през същия проход, за който толкова му говори татко, слязъл в пампасите. Когато излязъл на равното, неочаквано забелязал на голямо разстояние цял отряд индианци. Но безстрашникът не се скрил веднага в гората, а се доверил на коня си и препуснал през равнината. Успя да се завърне благополучно, но не беше уверен, че индианците не са го проследили.