Всички се съгласяваха с него, само момичетата и мисис Мъртън ги измъчваше мисълта да не би кръвожадните зверове да открият тяхното прибежище.
— Чакай, мамо — извика веднъж Том, — аз като че ли открих средство да направим нашето жилище съвършено недостъпно за индианците.
— Какво е то? Да не си намерил топове? — захихика Джек.
— Не се смей! Докторе — обърна се Том към Луис, — аз намерих кактуси… Знаете ли колко страшни са им бодлите! Ако се направи плет от такива кактуси, нито един индианец няма да успее да ни доближи!
— Да, това е добра идея! — съгласи се докторът. — Аз познавам кактусите — някои видове страшно се разклоняват и положително са непристъпни заради бодлите си. Още утре ще отидем и ще изкопаем колкото е възможно повече от тези полезни за нас растения.
На другата сутрин наистина отидоха и макар да довлякоха много растения, самите те се върнаха в плачевно състояние — всички бяха изподраскани от острите бодли. За щастие, сокът на същия този кактус, по съвета на доктора, излезе лечебен за раните. На следващия ден се показаха по-разумни — първо, взеха си ръкавици, направени от заешки кожи; второ, взеха със себе си мулето и коня и с тяхна помощ, на един път довлякоха цяла кола тръни. Още едно-две отивания и кактусите бяха достатъчни за плета. Оставаше само да се засадят, но след три седмици и тази работа завърши благополучно. Сега всичко, дори „коралът“ за добитъка, бяха оградени с двоен ред кактуси, с изключение на тесния проход, който възнамеряваха да защитят с врата. Растенията бяха четири стъпки високи, но те така бързо растяха, че скоро щяха да имат ограда висока 12 — 14 стъпки.
След това се заеха с вратата — направиха я от растящия в планината прекрасен кедър, — Pino Alerse — здрава и добре цепеща се порода. Избраха дърво високо около сто стъпки, отсякоха го, окастриха му клоните и го разделиха на трупи от по осем стъпки. От тях, с помощта на клинове отцепиха дъски и от тези дъски сковаха здрави, дебели врати, които окачиха на кожени клупове.
Когато привършиха работата около жилището, отново започнаха да ловуват, за да приготвят, за всеки случай, запаси за зимата.
Веднъж, когато излязоха с ласа, „бола“ и пушки (Луис и Алмагро — на мулето и коня, а другите — пеша), те слязоха през гората в степта и тук забелязаха цяло стадо коне. На момчетата светнаха очите при вида на тези превъзходни бегачи. Джек не можа да издържи на изкушението, доближи се до едно младо конче, майсторски оплете задните му крака с „болата“ и го повали.
— Ти си щастлив, Джек — извика Чарлз. — Вече имаш собствен кон.
Джек покри главата на пленника с дрехата си и той, щом се оказа на тъмно, изведнъж престана да се дърпа, само трепереше с цялото си тяло. След това го вързаха за шията с ласо, а с другото спънаха свободно краката му и едва тогава го освободиха от „болата“. През това време Алмагро хвана друг бегач, сне юздата от Нигър и със сила натъпка желязото в устата на дивия кон, след което се метна на гърба му. Почувствало чуждия товар, животното започна да скача, да се изправя на задните си крака и хукна напред, стараейки се да хвърли ездача, но той се държеше като закован. Накрая, цял в пяна, дивият кон се покори и позволи да го водят. Междувременно стадото се беше пръснало на всички посоки, като едва не увлече със себе си домашния кон и мулето. С голяма мъка ги възпряха да не се присъединят към дружината на дивите им другари.
Придобивките тържествено бяха поведени към къщи.
— Моя пленник ще го нарека Зефир! — реши Джек. — Той напълно заслужава това име.
— Вие, Алмагро, как ще кръстите вашия бегач?
— Това ще зависи от желанието на моя благороден спасител, доктор Луис, на когото ще имам удоволствието да подаря този превъзходен бегач, след като го усмиря и обяздя! — отвърна скромно гаучото.
Луис беше много трогнат от тази признателност на Алмагро. Той искрено се беше привързал към този добър, честен и услужлив човек.
— Луис, назовете подаръка си Памперо9. Това име много ще му подхожда.
— Слушам! — отвърна с шеговит поклон докторът. — А сега, господа, нека затворим нашите пленници в „корала“ и да ги държим до утре без храна. Това ще бъде първата стъпка към тяхното дресиране. По-нататъшното им възпитание ще зависи вече от търпението и силата на волята на техните укротители.
9
Pampero (исп.) — отнасящ се до пампасите, букв. „пампаски“. Така се нарича и силният и студен вятър, духащ от пампасите. — Бел.ред.