Докато приятелите разглеждаха всичко това, Алмагро неочаквано изстена. Всички се обърнаха към него. Бледен, разтреперан, той посочи ъгъла на чепрака, където се виждаха шити със сребро буквите „S de V“, и едва има сили да произнесе:
— Велики Боже! Че това е работа на моята ненагледна Сара! Значи тя е още жива. Но къде да я търся, къде?
Всички се надпреварваха да утешават клетия баща, казвайки, че ако Бог е спасил живота на дъщеря му, то пак Той, без съмнение, ще я върне на баща й. Но не малко време беше необходимо, докато развълнуваният гаучо се поуспокои.
Индианците вече не се мяркаха. Общото мнение беше, че след като са се опарили, те за дълго ще забравят пътя към Есперанса. Във всеки случай нашите пътешественици не забравяха предпазливостта. Но всичко беше спокойно.
Времето течеше. Зимата наближаваше към края си. Скоро долината облече зелена пролетна премяна. Реката придойде от топящия се сняг и през нея не можеше да се мине нито пеша, нито с добитък, но затова пък пътешествениците всеки ден хвърляха в нея мрежата и я издърпваха пълна с риба.
Земята полека-лека изпръхна. Тогава засадиха царевица, картофи и зеленчук; цветя украсиха градината.
Всичко вървеше добре, ако не се смята мисълта за предстоящата раздяла. Нашите колонисти успяха така да се сприятелят помежду си през зимата, че на всички беше тежко да се разделят. Но най-много плачеше Мери, страхувайки се да не я лишат от малката Сесил, към която се бе привързала горещо.
— Но защо плачете? — каза й безгрижно майката. — Моля ви се, нека остане при вас, щом толкова ви е мила. Какво ще я правя из пътя!
По лицето на мъжа й се виждаше колко го огорчаваше тази безсърдечност. Но и мисис Дълас започна да го предумва да оставят Сесил, за да не я излагат на опасност по пътя.
— Освен това — казваше тя, — това ще бъде още една причина да се завърнем тук, за да поблагодарим на гостоприемните си домакини.
— Да се завръщам в тази дупка!? Не, това няма да стане! Покорно благодаря! — възрази празноглавата жена. — Нека Хенри сам дойде за Сесил и ми я донесе!
И тъй, беше решено да оставят детенцето в Есперанса. Мисис Керизърс се опита да изкуши Матилда и Чарлз с хубостите на градския живот, но те не се поддадоха. Тогава услужливият Алмагро обеща да придружи пътешествениците и с опита си да им помогне да избягнат опасностите по трудния и съвършено непознат път.
След това започна подготовката за заминаването. Нана приготви големи кожени торби, като ги натъпка със сланина, сушено месо, царевични хлебчета и осолено масло. Вода не беше нужно да вземат, защото в планините имаше. Книгите и инструментите на Дълас беше решено засега да оставят в Есперанса, както и по-голямата част от долните дрехи и от покъщнината, с които мисис Дълас молеше Мъртънови да разполагат като със своя собственост. Затова пък мисис Керизърс си взе всичките куфари, сандъците с дрехите, постелките, възглавниците и пр., така че се събра порядъчен багаж. Натовариха го на Нигър и на мулето на Алмагро. За дамите и Керизърс бяха определени двете мулета и конят, които бяха докарани от Буенос Айрес и които напълно се бяха възстановили в Есперанса. На мистър Дълас, Алмагро и Джон Мъртънови дадоха коне от своя „корал“.
Най-сетне настана и денят на раздялата. Дори лекомислената мисис Керизърс беше трогната: тя доста плака, нареждайки, че пътуването ще я убие и че никога вече няма да види детето си. Последната й молба беше да учат Сесил на музика и за тази цел остави на Матилда китарата си.
Глава X
Пак поставиха фургона на колела, за да могат заминаващите сестри, макар и само за един ден, да се ползват от него. После Джек седна за колар, а другите обитатели на Есперанса отидоха да ги изпратят на коне. Беше чудна пролетна утрин, когато преминаха буйната още река и слязоха в пампасите по посока на север. Изминаха петнайсет мили. Тук беше решено да се разделят и дамите се качиха на мулетата. Настана тежката минута на раздялата.
Натъжени младежите тръгнаха за в къщи: Чарлз и Луис яздеха, Том и Джек бяха в колата. По пътя срещнаха щраусово гнездо, освен това убиха с топки няколко папагала, а един красавец с червени пера хванаха жив.
Внезапно Луис, наблюдавайки с бинокъл околността, извика:
— Индианци! По-скоро оставяйте колата и сядайте на конете!
Моментално конете бяха разпрегнати и колонистите в пълен галоп запрепускаха към дома си. Луис непрекъснато ги подканяше да бързат, за да успеят навреме да минат реката. Най-после се озоваха пред един брод дълбок пет стъпки и широк двеста. Изморените от препускането коне, като че се пооживиха в студената вода и бързо доплуваха до другия бряг. Едва нашите приятели успяха да преминат, когато на напуснатия от тях бряг се показа дивашката шайка. Но те, явно, не се решиха да последват примера на белите, на което именно разчиташе Луис.