— Той се изгуби! Няма да го видим вече! — хлипаше девойката.
— Какво, какво стана? — я заразпитваха, а тя, след като се посъвзе, разказа как, докато събирали пукълчета, двамата с Джек видели тълпа препускащи на юг диваци.
— Джек ми даде знак да мълча — разказваше през сълзи Мария, — но аз без да искам изпищях високо. Диваците се спряха и тръгнаха към нас. Като прецени, че е безполезно повече да се крие, Джек, със зелено клонче в ръка, тръгна към индианците, казвайки ми на английски да не се показвам. Но аз пак нямаше да го послушам, ако от страх не бяха ми се сковали ръцете и краката… Когато погледнах отново, Джек, вързан с ремъци, лежеше вече напреки на седлото на един индианец и цялата шайка препусна като стрела. Стори ми се, че нейният предводител беше същият висок дивак, който ръководеше нападението срещу Есперанса…
Нашите приятели се върнаха покрусени у дома си, не знаейки как да съобщят на родителите за нещастната участ постигнала Джек. Това тъжно задължение пое върху себе си Луис, който възможно най-предпазливо разказа за случилото се с Джек, като добави, че с познанията по испански, разбиран от всички тукашни индианци, и с откровения си и весел характер, той едва ли ще бъде изложен на някаква опасност по време на своя плен. Въпреки това мисис Мъртън, наплашена от разкази за свирепостта на индианците, изпадна в пълно отчаяние.
Тогава самоотверженият доктор, придружен от Чарлз, реши да тръгне незабавно да търси момчето. Алмагро също пожела да отиде с тях, но го помолиха да остане, опасявайки се, че, като види диваците, ще се разстрои прекомерно. Другите членове бяха много неопитни, за да вземат участие в такова рисковано предприятие.
Подготовката на нашите приятели не трая дълго. Сложиха в чантите на седлата сухари и сушено месо, цветни мъниста — подарък за диваците — малко барут и куршуми в запас, всеки от конниците се въоръжи с пушка и дълъг нож (като не забравиха да вземат ножа и пушката на Джек) и добави към тях бола, ласо и бинокъл и накрая пончото, което щеше да служи и за горна дреха, и за завивка.
Така екипирани, тръгнаха надолу по реката до мястото на вливането й в другата, голямата река и оттам — на юг по необятната равнина. Пътуваха дълго, внимателно оглеждайки се на всички посоки, но никъде нямаше и признак за дивашко селище. Над равнината вече се спускаше нощта. Според пресмятанията си, бяха се отдалечили на повече от трийсет мили от Есперанса. Налагаше се да спрат за почивка. Запалиха голям огън за защита от дивите зверове, вечеряха от припасите, които бяха взели със себе си и заспаха дълбоко, измъчени от дългия път. На другия ден призори, съгледаха с биноклите си далеч на изток нещо като коне или едър добитък — очевидно там имаше индианско село. Но и този ден не попаднаха на нито една човешка следа. По тяхна сметка до Андите оставаха вече двайсет мили — повече от петдесет мили ги деляха от Есперанса. Тогава им се свърши водата, а по пътя вода нямаше никъде. По предложение на Луис решиха да завият на юг, с надежда да стигнат до някоя от многобройните реки, извиращи от Андите. И наистина, следвайки южната посока, скоро достигнаха стръмния бряг на голяма река, но беше трудно да се доберат до водата, още повече, че настъпи вечерта. Решиха засега да пренощуват на същото място, до брега, а като се развидели, да потърсят брод. Преминаването обаче на реката на това място беше опасно, защото, макар и да беше широка само шест метра, тя имаше бързо течение, а стръмните й подкопани брегове правеха рисковано спускането във водата.
Приятелите решиха да потърсят брод и тръгнаха по течението. След около две мили се натъкнаха на чудновато съоръжение, нещо като висящ мост, но съвсем примитивна направа: на двата бряга бяха забити по три дебели кола на по три стъпки един от друг. Тройките срещуположни колове бяха съединени с много дебели кожени въжета, върху които бяха наредени дървени цепеници, здраво привързани за въжетата с ремъци. По този начин се получаваше доста провиснал в средата, тесен мост без перила — преминаването по него изискваше немалки гимнастически способности. Затова пък беше направен достатъчно здраво и нашите приятели, като внимаваха да стъпват в средата, минаха благополучно по него.
Сега вече се виждаше, че селото на диваците беше наблизо и мъжете запристъпваха предпазливо напред. Най-после, от едно високо дърво видяха дим на разстояние една миля. Когато изминаха около две трети от нея, можаха с просто око да видят тъмносивите колиби, служещи за жилища на индианците. За щастие, вдясно от селото имаше гъста гора, където можеха да се скрият заедно с конете си. Луис се зае да разузнае, за да се установи дали в това село е Джек, а когато се увери в това — да влезе във връзка с диваците. И тъй като това беше най-близкото до Есперанса дивашко село — макар оттук до колонията да имаше шейсет-седемдесет мили — възможно беше именно тукашните диваци да са отвлекли Джек.