Останалият да пази конете Чарлз, побърза да се качи на едно дърво, а Луис предпазливо се отправи към колибите на диваците. Когато наближи обаче на петдесетина крачки, той също се покатери на едно дърво, откъдето му беше по-удобно да наблюдава какво става в селото.
Преди всичко, пред погледа му се изпречиха групи разположени в безпорядък жилища, покрити с конски и волски кожи. В центъра имаше също такова жилище, но значително по-голямо от другите. Пред шатрите на земята, заедно с кучетата, се търкаляха цяла тълпа голи дечица, пазени от две-три жени с мургави шии и дълги сплетени в редици коси, накичени с птичи пера. След няколко минути от колибата в центъра излезе млада жена, облечена по-спретнато от другите и с вкус: в светлоалено пончо, спускащо се почти до земята, главата й беше изящно украсена със сребърен обръч и щраусови пера. Следваше я друга, висока и стройна фигура в пончо от кожи и водеше за ръка малко момченце. Луис веднага се досети, че това е Джек. Жената се спря и, галейки детето, започна да разговаря с младежа — това показваше, че Джек е избягнал тежестта на робството и че с него не се отнасят като към пленник. Той взе детето в ръце и започна весело да си играе с него. Жената ги наблюдаваше усмихната. Но ето детето се наигра, майка му го отнесе в жилището, а младежът се поотдалечи и замислен се облегна на едно дърво. Възползвайки се от момента, Луис изкряска като сврака, което момчетата често правеха в Есперанса за забава. Отначало Джек не обърна внимание, но когато крясъкът се повтори, той трепна и, като помисли малко, отговори със същия крясък. Знаейки, че приятелите са наблизо, той вече се готвеше да бяга в гората, когато внезапно се разнесе писклив звук на рог и към селото доближи в галоп отряд диваци, влачещи след себе си дълги копия и няколко убити бикове, коне и гуанаки.
Джек отиде в жилището и излезе оттам с жената и детето. В същото време от колибите изскочиха шумно цяла тълпа жени и се нахвърлиха върху плячката. Те се заеха да дерат животните и да режат месото на дълги ивици. Мъжете разведоха конете и ги вкараха в „корала“, разположен между селото и гората, в която беше скрит Луис. Само вождът, отличаващ се от другите с гордата си осанка и сребърната диадема на главата, се прибра в жилището си с младата жена и детето, оставяйки коня на Джек, който го поведе към „корала“, като подсвиркваше високо народната песничка: „Когато луната ясна изгрее, излез…“. Това бе сигнал за Луис, че той е готов за бягство. След като отведе коня в „корала“, момчето се върна на поляната със сребърните стремена и юздата, седна на земята и започна да ги чисти с трева. В един момент остави сбруята и с равнодушен вид тръгна към гората, правейки се че събира по пътя сух мъх за чистене. Когато наближи дървото, на което се беше скрил Луис, последният прошепна:
— Не губи време! Кога можеш да избягаш? Джек, навеждайки се както преди, отвърна:
— Към полунощ! Всички са уморени и никъде няма да ходят. Имате ли нужда от провизии?
— Едно-две парчета хляб няма да ни дойдат зле! Вземи този прах и поръси с него месото за кучетата! Той ще ги упои!
Джек бързо прибра хвърления му пакет с праха и после, сякаш нищо не беше станало, се върна, без да бърза, при конските принадлежности с цяла шепа мъх. Пред колибите все още имаше суетене. Привършили с подялбата на месото, жените и децата жадно се спуснаха към него и го заядоха сурово, топейки косите си в съсирената кръв. В този отвратителен пир не взимаха участие само вождът и неговото семейство.
Беше започнало да се стъмва. Диваците един след друг се прибраха в жилищата си и всичко утихна. Тогава, на лунната светлина, Луис видя как Джек излезе от жилището с голям къс месо и го хвърли на кучетата, които още глождеха останалите след пира на диваците кости.
Кучетата се спуснаха вкупом към новата порция и в миг я излапаха. След час се възцари вече гробна тишина.
Джек предпазливо дотича до дървото, където се криеше Луис, повика го, помоли го да почака една минута, отиде в „корала“ и изведе оттам един кон. Тогава двамата приятели мълчаливо се запътиха към поляната, където ги чакаше Чарлз, който вече започваше да се безпокои от дългото отсъствие на Луис. Сега той с радост посрещна и връщането на пленника. Но нямаше време да разпитва — и тримата се метнаха на конете и се впуснаха по обратния път.