Пет часа те препускаха без да спрат, а горещо жадуваната река още не се виждаше. Отзад вече се чуваше тропотът на конете и воят на шайката. За щастие, в последния момент те успяха да се доберат до въжения мост.
— Слушай, Чарли — каза Луис, — ти можеш да плуваш. Затова стой тук, докато преведем конете на отвъдната страна, а щом ние преминем, прережи въжетата отсам, аз ще ги прережа оттатък, после се хвърли в реката и плувай. Дай само да вържа за тебе единия край на ласото!
Речено — сторено. Когато преминаването завърши, въжетата от двете страни бяха прерязани, целият мост рухна във водата и начаса бе подхванат от течението. През това време нашите приятели възседнаха отново конете си и ги подкараха напред. А отрядът индианци, като видя, че мостът го няма, постоя една минута в нерешителност, после тръгна надолу по течението, очевидно, за да гони моста, както предположи Луис.
— Имаме късмет, че индианците не умеят да плуват — отбеляза той. — В противен случай, работата ни щеше да е лоша.
На общ съвет бе решено да се насочат към планината, понеже там, в големите гори, щяха лесно да се скрият от гонителите. Освен това, по този път имаше много рекички и, като се ориентираха по тях, не рискуваха да се заблудят.
Маршрутът беше одобрен и след десетина мили приятелите се разположиха на почивка, като дори рискуваха да запалят огън, за да опекат месото. Едва тук разказаха на Джек колко много на всички вкъщи им беше мъчно за него.
— А ти отложи твоя разказ до завръщането ни у дома — предложи му Чарлз. — Кажи ни само едно, индианка ли е хубавицата с аленото пончо?
— Та това е най-любопитното в моя разказ! — отговори Джек. — Не, не мога да се стърпя: това е Сара, дъщерята на нашия Алмагро! Тя вече знае за баща си, тя е наш приятел! Тя знаеше, че искам да избягам, но заради свирепостта на диваците, не се решаваше да ми помага. Повече нищо няма да кажа!
— Като че ли ние не разбираме — засмя се Чарлз, — че у Сара, като жена на войводата, се борят предаността към мъжа и обичта към бащата…
Тук Луис спря Чарлз със забележката, че е нечестно да откопчва разказа с предположения и Джек бе оставен на спокойствие.
След като си починаха край огъня, нашите приятели възседнаха отново конете и изминаха още петнайсет мили, докато от умора започнаха да се олюляват на седлата. Тогава слязоха, завързаха конете за дърветата и увити в пончосите, заспаха дълбок сън. Внезапно Чарлз бе събуден от глухо ръмжене и видя две големи искрящи очи, които горяха в храстите. Грабвайки пушката, младежът вече щеше да натисне спусъка, когато огромната пума прескочи Джек, който лежеше в краката му и се озова на гърба на индианския кон, който също беше вързан. Звярът изви с лапите си врата на коня, прегриза го и в миг изчезна с плячката си в гората.
Глава XII
И така, нашите приятели отново останаха с два коня. Не след дълго обаче насреща им излезе стадо коне и зоркото око на Джек съгледа сред тях един с подстригвана опашка и грива — признак, по който в пампасите познават конете, които вече са били в човешки ръце и са обяздени. Да го хване и оседлае беше за пъргавото момче работа за няколко минути.
Бодри и весели летяха сега ловците към дома си. Още ден път и те вече предвкусваха удоволствието от радостната среща. Пътуването минаваше незабелязано. Наистина, понякога се случваше и да погладуват, но накрая все им се изпречваше някакъв дивеч и им се удаваше възможност да утолят глада си.
Всичко вървеше благополучно. Но най-неочаквано, когато, според техните пресмятания, се намираха вече само на няколко мили от Есперанса, забелязаха пресни следи от отряд индианци.
— По-скоро! — извика Джек. — Тук са идвали индианци! Да побързаме, ако не е късно!
Те сритаха конете и като вихрушка полетяха напред. След малко дочуха тревожния звън на камбаната, после и страшния боен вик на диваците.
— През гората, да минем през гората! — изкомандва Луис. — Така можем да нападнем диваците с изненада! Те няма да разберат, че сме само трима.
Най-после се показаха постройките на Есперанса и сърцата на нашите приятели се обляха в кръв, когато видяха да гори плетът, а около него цяла тълпа диваци, хвърлящи нови главни в огъня.
Под командата на Луис и тримата гръмнаха едновременно. От повторна стрелба не стана нужда, защото изплашените диваци помислиха, че ги е нападнал цял отряд и мятайки се на конете си, удариха на бяг, зарязвайки на полесражението един ранен.